— А Шапката? Шапката?
— Той се появява от време на време, но не се нуждае от обслужване. Не яде. Сяда на масата. Винаги на тази маса. Никога не разговаря с мен. Седи на масата и гледа към пътя. Понякога припада.
— И ти не правиш нищо за него, така ли?
— Какво може да се направи? Оставям го проснат там и после, след минути, часове или дни, той си отива.
— Къде отива?
Роботът вдигна рамене с отработено, но изкуствено движение.
Буун се обърна и излезе. Вълкът беше смъкнал Шапката от стола и го люлееше насам-натам, както куче си играе с парцалена кукла. Като го подхвърляше във въздуха, той го захапваше през средата, преди да падне и енергично го разтърсваше.
Кукла, помисли си Буун. Шапката всъщност беше кукла, грубо направена кукла, която се движеше из времето и пространството и вероятно служеше за глас на някой друг или, казано иначе, играеше ролята на чучело за някой вентрилоквист.
Застанал до масата и наблюдавайки как вълкът си играе с парцалената кукла, която преди малко беше Шапката, той потрепери от студ, дошъл някъде дълбоко от него самия — душевен студ, за който знаеше, че е причинен от смъртна уплаха.
Когато пристигна на това място, Буун беше учуден на каква странна територия е бил запратен. Сега учудването се върна в по-избистрен и ужасяващ вид. Земята, или мястото, или позицията, беше неземна и застинала. Той се учуди как не го беше забелязал преди. Почувства се беззащитен и сам, изправен срещу заплаха, която не познаваше. Макар и видима заплаха да нямаше, пък и той не беше сам — вълкът беше с него.
Вълкът спря играта си с Шапката и погледна към Буун с лека усмивка, щастлив, че си има играчка, щастлив, че не е сам. Буун потупа бедрото си и вълкът се приближи, за да седне до него. Буун се протегна и потупа своя другар по главата. Вълкът не се отдръпна.
Буун откри с изненада, че студът беше изчезнал и сивият пейзаж отново си беше само сив пейзаж.
Вълкът зави. Допря се плътно до крака на Буун и той усети нервното му потреперване.
— Какво има, приятелю? Какво става?
Вълкът изскимтя.
Буун го погледна и видя, че вълкът е вдигнал глава към небето, което всъщност не беше никакво небе, а просто надвиснала сивота, притискаща се към сивотата на земята.
— Там горе няма нищо. Съвсем нищо.
Още докато казваше това, Буун видя, че греши. Горе в сивотата имаше нещо, което бавно придобиваше очертания. Беше просто трептяща форма, която приличаше на люлеещ се сред сивотата лошо изтъкан килим.
Той видя, че клатушкащият се килим се спуска по-близо до земята, а сетне забеляза, че това не е килим, а много широка мрежа.
След малко тя се приземи с поклащане, а една женска фигура скочи от нея и се втурна към него с разтворени обятия.
— Инид! — викна той и се затича към нея.
Те се прегърнаха и тя долепи тялото си към неговото. Зарови лице в гърдите му и заговори, но думите й бяха така приглушени, че отначало не можеше да ги разбере. После ги чу.
— …радвам, че те намерих. Не исках да тръгна и да те изоставя, но ти ми извика да тръгвам и да спасявам Машината. Щях да се върна при теб. Смятах да се върна, но не можах.
— Всичко е наред — каза той. — Най-важното е, че сега си тук.
— Видях те — продължи Инид, като вдигна лице и го погледна. — Видях те на някакво сиво място. Ти беше сив и с тебе имаше един сив вълк.
— Вълкът е още тук — каза Буун. — Той е мой приятел.
Тя отстъпи назад и го огледа внимателно.
— Добре ли си?
— Отлично.
— Какво е това място?
— Ние сме на Магистралата на Вечността.
— Какво, за Бога, е това?
— Не знам. Не мога да го проумея.
— Това е друго място. Не е Земята.
— Мисля, че не е — каза Буун, — но не знам къде е или какво е.
— Отново ли премина отвъд?
— Предполагам, че да. Бог знае какво преживях.
Втората фигура бе слязла от мрежата и се приближаваше към тях. Имаше две ръце и два крака и приличаше на човек, но не беше. Лицето му наподобяваше това на мършав кон и имаше много нещастно изражение. Ушите му се поклащаха от двете страни на издължената глава. Имаше две групи очи, разпръснати в два кръга на челото му. Вратът му беше тънък и мършав. Краката му бяха толкова тънки, че се клатушкаха при ходене. Ръцете му нямаха лакти и приличаха на гумени маркучи. От двете страни на гърлото му се виждаха хриле. Тялото му наподобяваше пъпчиво буре.
— Запознай се с Коня — каза Инид на Буун. — Не знам името му, но го наричам така и той не възразява. Кон, това е Буун. Този, за когото ти говорих. Този, когото търсехме.