— Той говореше за много неща. Някои от тях нямаха никакъв смисъл. Или поне на мен така ми звучаха. Не мога да си спомня всичко. Говореше най-вече за генетични карти, за вложени в ума или съзнанието карти.
Коня отново се приближи бавно към тях и попита:
— Ще хвърлим ли един поглед?
— Вътре в това нещо ли? — отвърна му Инид също с въпрос. — Искаш да кажеш, че трябва да влезем в това нещо?
— Разбира се. Как иначе ще си отговорим на въпросите? Бялата линия води нанякъде. Ще отидем да открием накъде. Тя е поставена там умишлено.
— Може да се загубим — възрази Инид. — Може да се лутаме там вътре с дни.
— Не и ако следваме бялата линия. Ще вървим по нея навътре, а после ще се върнем обратно пак по нея.
— Ако ще влизаме там, трябва да взема нещо.
След като каза това, Инид бързо затича към мрежата.
Последното нещо, което Буун искаше, беше да влезе и да огледа отвътре този мъглив въртоп. На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем обикновено, нищо повече от една проекция, създадена чрез умения и технологии, които неговото време още не бе открило. Но около картата витаеше и някаква плашеща извънземност, която той не можеше да проумее. Ами ако се оплетеше вътре, без възможност да се измъкне? Коня бе казал, че ще следват бялата линия и това бе напълно правилно, стига обаче тя да си останеше на мястото. Но ако бялата линия бе само примамката, която да вкара жертвата в капана?
Инид се върна. Носеше малка черна кутия. Вдигна я, за да я покаже на Буун.
— Това е телевизорът, който открих на пикника. Реших, че ще е добре да го вземем, ако влизаме в картата.
— Пълен боклук — каза Коня.
— Не, не е. Той ми показа къде е Буун и ни каза как да стигнем дотук. Това са просто още един чифт очи, а пък ние ще се нуждаем от всички очи, с които разполагаме. Телевизорът ти показва това, което искаш да видиш.
Сравнението с чифта очи е неуместно, помисли си Буун, защото докато двамата с нея наистина имаха по чифт, то Коня имаше доста повече, при това — различни от човешките.
Вълкът изскимтя и Буун го погледна. Вълкът е уплашен, помисли си той, и ако у самия него бе останал някакъв здрав разсъдък, трябваше да се чувства също толкова уплашен, колкото своя четириног приятел.
— Е, идваш ли? — попита Инид.
— Какво можем да видим там? Коня каза, че Магистралата на Вечността води към мястото, където искаме да отидем, а това е всичко, което трябва да знаем. Нека просто се качим на трамвая и тръгнем по Магистралата.
— Но това е смешно — каза му Инид. — С трамвая ще ни трябва цяла вечност, за да стигнем където и да е. А ние ще пътуваме с мрежата и нито времето, нито пространството ще имат някакво значение.
— Добре — каза той, като търсеше начин да забави влизането в тази глупава карта, — но когато влезем, какво ще търсим?
— Неограничените, разбира се — отговори тя. — Родната планета на Неограничените. Това именно е смисълът на цялата тази история.
Той съвсем беше забравил за Неограничените, докато тя не произнесе името им. Много време беше изминало и много неща се бяха случили от момента, в който бе чул за тях за пръв път. Но Инид нямаше как да ги забрави, защото векове се беше крила от тях.
— За пръв път чувам за идеята за търсене на Неограничените — каза Буун. — Вие сте се крили от тях дълги години, а пък двамата с теб бягахме от тяхното чудовище, за да спасим живота си.
— Мислих за това и реших, че не можем вечно да се крием от тях. Трябва да отидем и да ги открием. Разполагаме с мрежата, а с Коня бихме могли да намерим и други, които да ни помогнат.
— Не знаех, че си толкова войнствена.
— Идваш ли или не? — рязко попита Коня. — Ако ще пътуваме с мрежата, трябва преди това да разберем в какво ще се забъркаме. Картата поне ще ни подскаже нещо.
— Имаш ли пълно доверие в тази карта? — усъмни се Буун. — Защо си толкова сигурен, че тя е точна? В древната земна история създателите на карти с удивително лекомислие разполагали по картите си много, уж автентични територии, които били просто митове или продукти на волно въображение.
— Залагам честта си за нея. Тази конструкция е изработена от високообразована раса, която е знаела какво прави.
— Познаваш ли нейни представители?
— Знам за нея. Разказвали са ми още когато сядах на коленете на дядо си, а и мъдреците на моя народ споменават за нея.
Буун погледна надолу към вълка, но той вече не беше там. Видя го да седи малко по-далеч на пътя. Беше намерил Шапката и той отпуснато висеше от устата на животното. Вълкът не искаше да влезе в картата и Буун не виждаше смисъл да го кара да го последва в тази мъглива каша.