— Добре, Вълчо, ти ме чакай тук.
Другите двама вече влизаха в картата — Коня начело, а Инид след него. Буун побърза да ги настигне.
Приличаше на пространство, изпълнено с паяжини, но всъщност нямаше паяжини. Нямаше съвсем нищо. Когато Буун стъпи вътре, вече не усещаше земя под краката си. Сякаш стъпваше в празно пространство или по-скоро сякаш краката му внезапно бяха станали безчувствени и той вече не усещаше нищо, когато ги спускаше на повърхността.
От едната му страна гореше голяма червена сфера и Буун рязко се дръпна от нея, но се озова с лице срещу друга, грееща в синьо нажежена перла. Преди да успее да отскочи настрана, той се вряза в нея. Не усети нищо — нито горещина, нито какъвто и да е друг знак, че тези звезди наистина са там. Той нервно се засмя. Беше отскочил от един червен гигант и се беше врязал право в средата на доста по-гореща синя звезда. Дали тази карта съдържаше проекция на всяка една звезда, всяка струйка газ и всеки поток космичен прах в галактиката? На пръв поглед това изглеждаше невъзможно. Спомняше си, че май беше чел някъде за наличието на повече от сто милиарда звезди в Млечния път. Не беше възможно това количество да намери място в картата. С всичките тези звезди, дори и направени не по-големи от прашинки, цялото пространство в картата би било толкова натъпкано, че нямаше да е възможно да се върви из нея. Значи толкова струва, помисли си той, твърдението на Коня за точността й.
— Внимавай за бялата линия — каза му Коня. — Намира се на височината на бедрото ти вдясно от теб.
Буун погледна надолу и видя една бяла нишка, единствената връзка със сивия свят, където го чакаше вълка с Шапката — висящ от челюстите му, отпуснат и оръфан. Там беше и кубът, а някъде наблизо роботът вероятно приготвяше храна, за да е готов при евентуалното им завръщане.
Не мога да повярвам, каза си той. Не вярвам на нито една дума. Не мога да приема нищо от това. Всичко това просто не се е случвало.
Но то се случваше. Той се движеше в пространството, в което кракът му не усещаше земя под себе си. Минаваше през област, която не бе само илюзорна, но и въображаема; област, където имаше блестящи звезди и потоци от прах и газ, и всичко това можеше да се види, но не и да се докосне или усети. Появи се и нещо друго — някакъв звук, някакво пеене. Пееха му звездите — музиката на сферите, съскането на водорода, жуженето на радиацията, мелодията на времето, химна на пространството, тананикането на космичния прах и песента на необятната празнота. Най-ужасяващо от всичко беше, че тук всъщност нямаше нищо. Това не беше реалността. Най-много да беше магията на проекцията, магията на една напълно абстрактна конструкция.
Буун видя, че е изостанал от другите двама. Едва различаваше Инид през мъглата, а Коня въобще не се виждаше. Вървим вече часове, помисли си той, а това е смешно, защото картата е едва няколкостотин стъпки в диаметър.
Напрегна се да догони другите и се втурна напред. Не се опитваше да се предпазва от звездите или от паяжините звезден прах, тъй като вече можеше да приеме факта, че те всъщност не са тук. Но вместо абсолютната празнота, някаква субстанция го възпираше при напредването му. Струваше му се, че отчаяно се опитва да прегази буен поток.
Пред него се появи по-плътен от обикновено облак космически прах. Въпреки че вече бе наясно със състава му, той се опита да се наведе и да мине под него. Но облакът беше по-плътен, отколкото изглеждаше и го заслепи. Звездите наоколо се смалиха и той започна да си проправя път през тъмнината, сякаш удряше стена с главата си. Краката му го носеха напред и той още усещаше натиска на дърпащия го назад поток.
Изскочи от облака прах и изведнъж го обля светлина — много по-силна от преди малко. Източникът й, както той видя, беше блестяща като брилянт звезда вдясно от него, краищата на която бяха обгърнати от мъгла.
До него Инид каза:
— Нова звезда. Може би дори свръхнова. Не се вижда от Земята, защото е засенчена от облака прах.
В мига, в който тя заговори, Буун видя другата звезда. Тя беше толкова близо, че сякаш ако протегнеше ръка, щеше да я докосне. Беше почти незабележима — една бледа, малка, жълта звезда. Това, което го накара да я забележи, беше че някой — някой! — беше очертал един много ясно различим знак „X“ върху нея. Като че някой бе взел писалка и бе белязал звездата така, че да я различи от останалите звезди в галактиката; и ако човек я видеше отново, щеше да я разпознае като много особена звезда.