— Буун, чуваш ли ме? — попита Инид. — Какво ти става?
Той не отговори, но пристъпи напред, като се завъртя така, че да види звездата от друг ъгъл. Когато се завъртя, хиксът се измести заедно с него. Той смени мястото си и хиксът направи същото. Откъдето и да я погледнеше, хиксът винаги беше в центъра на звездата. Това, каза си той, е невъзможно. Вероятно му се привиждаше…
Инид го хвана за ръката.
— Коня се е отдалечил от нас. И, Буун, къде е линията? Изгубили сме бялата линия. Никъде не я виждам.
Той се обърна, стреснат от натиска на ръката й и от нотките страх в гласа й. Тя се оглеждаше на всички страни и търсеше с поглед изчезналата белота на линията.
— Няма я — каза тя. — В бързината, а и учудени от това място… Какво ще правим сега?
Буун сви рамене.
— Ще се върнем по стъпките си и ще я търсим. Ще я намерим.
Но и сам не вярваше, че ще успеят. Линията беше толкова тънка, толкова незабележима, че можеха и да не я видят.
Малко по-надалеч се виждаше голяма бяла звезда, която бясно обикаляше около оста си, а пък около самата нея се въртеше една доста по-малка звезда, бяла и ярка, но все пак доста по-бледа от големия си съсед. Малката звезда обикаляше толкова бързо, че движението й беше почти неясно. Между двете се простираше светъл пръстен от пламтяща енергия, преливаща от по-голямото към по-малкото небесно тяло. Звезда тип B, помисли си Буун, обикаляна от бяло джудже.
— Не можем да се върнем — каза Инид. — Точно сега не можем да се върнем. Трябва да продължим и да намерим Коня. Той ще ни помогне да открием бялата линия.
Тя забърза напред и той я последва. Сега сякаш се изкачваха по някакъв хълм. Това е налудничаво, помисли си Буун. В галактиката няма хълмове. Около краката им се виеха потоци звезден прах, а самите звезди изглеждаха по-плътни и много от тях бяха червени и големи.
Вече нямаше съмнение, че наистина се изкачваха по висок стръмен хълм. Изкатериха склона и достигнаха върха му. Точно отвъд него видяха Коня. Мършав и прегърбен, той се беше втренчил право напред.
Те спряха и се загледаха с него към въртящата се тъмнина, кръстосвана от проблясъци светлина, които бързо угасваха.
— Водовъртеж! — зяпна Инид. — Всичко се върти. Като водовъртеж!
— Това е сърцето на галактиката — каза Коня. — Това е центърът на всичко тук. Голяма черна дупка, която поглъща галактиката. Краят на всичко.
Духаше някакъв хапещ вятър, въпреки че не трябваше да има никакъв вятър. Той носеше ледения полъх на празнотата, черната смразяваща целувка на смъртта. Може би това е, помисли си Буун, черният студ на победеното Време, довеян от унищожаващия и поглъщащ център.
— Казваш, че е краят на всичко — възрази Инид, — но това не може да е краят на всичко. Може би е краят на тази галактика. Но има и други галактики. Те са безкрайни.
— Вероятно има същества, които знаят това — каза Коня. — Но аз не съм от тях. Нито който и да е от моя народ.
— А тези, които са изобретили тази карта?
— Може би — отвърна Коня. — А може би не. Възможно е истината да състарява духа. А е възможно и въобще да няма отговор.
— Тогава нека всичко върви по дяволите — обади се Буун. — Аз се връщам.
— Не можеш да се върнеш — напомни му Инид. — Загубихме линията. Тънката бяла линия, спомняш ли си? Загубихме я.
Коня уплашено промърмори:
— Линията ли? Казваш, че сме я загубили, така ли? Съвсем я бях забравил.
— Ние също — каза Инид.
— Едва ли е толкова голям проблем — намеси се Буун. — Картата, в която сме, дори разстлана по този начин, надали е повече от няколко мили в диаметър. Когато я наблюдавах отвън, ми се стори, че дори не е повече от неколкостотин фута. Ако се движим по права линия в която и да е посока, би трябвало скоро да се озовем отвън.
— Тук няма прави линии — избоботи Коня. — Съществуват само виещи се спирали, останалото е зрителна измама.
— Ти вървеше право към центъра — възрази Буун. — Ти вървеше пред нас, устремен към центъра. И стигна там, където искаше. Значи не са само виещи се спирали…
— Наистина — прекъсна го Коня — се движех към центъра. Бях чул легенди. Центърът представляваше голям интерес за мен и интуицията ми ме доведе тук. Преди много време чух за черното нищо и…
— Нищо ново — каза Буун. — Хората от моето време знаеха за центъра. Знаеха за страхотните турбуленции в центровете на повечето галактики. Имаше такива, които ги наричаха черни дупки и…