Тя вдигна черната кутия, която носеше, и я насочи към звездата. Дъхът й замря.
— Така е. Ето я планетата.
Буун отстъпи зад нея и се взря в екрана. Планетата растеше и го запълваше. Продължи да расте, докато в един момент те можеха да виждат само част от повърхността й и това, което се намираше върху нея.
— Това е град — каза Коня. — Върху тази планета има град.
Високи постройки се издигаха пред очите им.
— Това е мястото — обади се отново Коня, с тих, но радостен глас. — Това е мястото, на което трябва да отидем. Натам води бялата линия.
— А кога ще стигнем там? — попита Инид.
Коня й отговори с въпрос:
— Как бих могъл да знам?
И е прав, помисли си Буун. Откъде би могъл да знае кога ще стигнат там?
Инид наведе телевизора и екранът потъмня.
— Да тичаме обратно и да следваме линията — предложи Коня. — После се мятаме на мрежата и…
— Чакай малко! — каза Буун. — Трябва да обсъдим това. Трябва да го обмислим.
Но Коня не го изслуша. Той вече галопираше напред, като се придържаше близо до линията. Буун погледна към Инид.
— Прав си — каза тя. — Трябва да го обсъдим.
— Тогава да се махаме оттук.
Тръгнаха — по-бавно от Коня, но все пак доста бързо. И двамата нямаха търпение да се измъкнат от картата.
Постепенно различиха пред себе си сивотата на мястото, което бяха напуснали. После видяха очертанията на куба и заобиколените от столове маси. Точно зад масите се виждаше вълкът, а до него роботът с плоската глава.
Когато най-сетне почувства твърда земя под краката си, Буун разбра, че картата е вече зад гърба му. Направи няколко крачки и каза:
— Как си, момчето ми? Какво става?
Вълкът седеше на задните си лапи. Пред него лежеше Шапката, все още отпуснат и раздърпан.
Коня не се виждаше никъде, но Буун забеляза, че по релсите се приближава трамваят. И на предната седалка седеше някой.
10
Вратата се отвори навън и се превърна в стълбичка за слизане. Хорас излезе през нея, но след миг се спря. Зад гърба му Ема изписка:
— Къде сме?
— Не зная — отговори й той. — Няма кого да попитам тук.
Въпреки че, помисли си, „кога сме“ би бил по-добър въпрос.
Трябваше да бъде по-подготвен, скара се сам на себе си. Вярно, имаше критична ситуация, но бе имало достатъчно време да установи курса. Разбира се, времето не би му стигнало чак да го обмисли, да осигури действията си с необходимото обсъждане. Но подобно паническо бягство от нападащото чудовище, което ги гонеше по петите, бе непростимо.
Причината не беше в уплахата му, увери той себе си. Просто най-разумното беше да се махнат оттам по най-бързия възможен начин. Имаше много неща, помисли си Хорас, които могат да бъдат казани за него; надут, вероятно защото от време на време изглеждаше твърде надут човек; упорит, но в повечето случаи упоритостта е положително качество, а не недостатък; и доста нерешителен, защото беше твърде предпазлив във всичко. Единственото, което не можеше да се каже за него, беше, че е страхливец.
В края на краищата, каза си той, всичко беше наред, преди да се появят онези двамата от двайсетия век. Макар че, най-вероятно, вината за това беше на Мартин. Мартин е трябвало да знае какво става. Но явно той не е знаел, не е подозирал нищо, преди Коркорън да му е изкрънкал пари, като му казал, че някой слухти из Лондон и разпитва за място, наречено Хопкинс Ейкър. И какво бе направил той тогава? Беше побягнал, заедно със Стела. Щом си помисли за това, Хорас се почувства по-добре. Беше намерил на кого да прехвърли цялата вина. Той самият не беше виновен за нищо.
Направи още няколко стъпки надолу по трапа, но се спря на края му, в случай че ще трябва бързо да се оттегли. Машината лежеше на склона на един хълм, точно под върха му. В подножието се простираше малка равнина, в която бе издигната черна едноетажна сграда с много извивки и разширения, като че ли след построяването й към оригиналната структура са били добавени известен брой случайни пристройки.
Докато я гледаше, Хорас шокиран осъзна, че това бе един от построените от Неограничените манастири. Всъщност може би не бяха манастири, но хората ги наричаха така, защото Неограничените доста приличаха на малки, накуцващи монаси.
Нищо не помръдваше в долината. Това беше едно пусто място. Тук-там имаше затревени места и друга дребна растителност, но никъде не се виждаха дървета. Там, където бе имало дървета, сега стърчаха прогнили пънове. Слънцето се криеше зад плътна група облаци. Докато Хорас се оглеждаше, облаците се разпръснаха за момент и слънцето се показа. Навсякъде по върховете на околните извисени в небето хълмове се забелязваше блещукане и трептене, сякаш някой беше окичил небето с копринено ламе. Зад гърба му Тимъти заговори тихо и равно: