— Виждаш какво е останало от многомилионната човешка раса. Всяка от тези малки светлинки е дематериализирано човешко същество, заело мястото си и чакащо вечността.
— Не можеш да си сигурен в това — каза Хорас, който бе замаян от ужаса и красотата на гледката. — Никога не си виждал дематериализирано същество.
— Но съм виждал брат си Хенри. Той е нещо като рояк подобни светлинки, човек, който просто не е стигнал до последния стадий на дематериализацията. Ако беше стигнал дотам, и той щеше да е само една светлинка.
Тимъти е прав, помисли си Хорас. Тимъти бе винаги и дразнещо прав.
— Ако правилно съм разчел показанията на таблото — каза Тимъти, — ние сме далеч в бъдещето, на около 50 000 години от времето, от което избягахме в миналото.
— Значи Неограничените са победили. Това е краят. Ние, хората, не сме успели да ги спрем.
Ема им викна от вратата:
— Ей, вие двамата долу! Дръпнете се от трапа. Спайк излиза. Там няма място за всички вас.
Хорас бързо погледна назад през рамо. Спайк, приличащ повече отвсякога на въртящ се таралеж, вече се спускаше по трапа за слизане. Хорас бързо скочи на земята встрани от трапа. Тимъти го последва. Спайк мина край тях и продължи да се търкаля надолу по хълма.
— Ще се смъкне надолу и ще ни докара неприятности — каза Хорас. — Той винаги ни е докарвал само неприятности. Неограничените в манастира все още не са ни забелязали.
— Не знаем дали е така — възрази Тимъти. — Може дори да няма Неограничени. Има доказателства, че по-скоро са си свършили работата и са си тръгнали. Вероятно тук има само една група дематериализирани. Сигурно има други по света.
Ема се спусна по трапа и се присъедини към тях:
— Чакахме прекалено дълго. Трябваше да тръгнем по-рано. В такъв случай щяхме да можем да подберем време и място, а не да заминаваме по толкова безумен начин, без да знаем къде ще попаднем.
— Аз ще се върна веднага щом мога — каза Тимъти. — Сгреших, че дойдох с вас. Там останаха всичките ми книги и бележки…
— Забелязах — студено подхвърли Хорас, — че никак не се забави при тръгването си. Почти ме прегази в своя бяг. Беше се побъркал от страх.
— Не съвсем. Може би просто бях малко объркан. Механичен защитен рефлекс, нищо повече.
— Не успяхме да погребем Геън — обади се Ема. — Това е срамно. Просто го оставихме да лежи в незарития ковчег, увит в платно.
Спайк беше достигнал подножието на хълма и уверено се търкаляше през равнината към манастира.
Няколко пухкави облака скриха слънцето. Яркият блясък на кристалните решетки, които увенчаваха хълмовете и се извисяваха в небето, заблестя по-слабо.
Тимъти ги погледна замислено.
— Прах от мисъл. Философи с размери на прашинки. Мижави теоретици, които си създават мечти за величие. Без физически функции, само правилно настроени дейности на човешкия интелект…
— Я млъквай! — кресна Хорас.
Нещо изшумя по хълма над тях и едно бутнато камъче заподскача надолу по склона. И тримата се обърнаха по посока на шума. Един робот се спускаше към тях. Металното му тяло отразяваше бледата слънчева светлина. Носеше брадва, провесена на ремък от рамото му.
Той вдигна ръка и ги поздрави. После изрече с дълбок глас:
— Добре дошли, човеци. Измина много време, откакто за последен път видяхме някого от вашата раса.
— Ние? — погледна го въпросително Хорас. — Ти не си сам?
Роботът слезе малко под тяхното ниво и се обърна с лице към тримата.
— Много сме. Разнесе се мълва за вас и идват още, щастливи от това, че ще ви видят.
— Значи тук няма хора, така ли?
— Неколцина, само неколцина. Разпръснати надалече, криещи се. Една групичка тук, една групичка там, но като цяло — съвсем малко. Ние обаче сега сме твърде много. И само малцина от нас имат кого да обслужват.
— А как си прекарвате времето? — заинтересува се Хорас.
— Сечем дървета. Сечем всичко, което можем. Но има твърде много дървета. Не сме способни да отсечем всичките.
— Не разбирам — каза Тимъти. — Какво ги правите, след като ги отсечете?