— Там е и манастирът, сър — каза твърдо роботът, като че ли засегнат от изразеното съмнение в думите му. — Където има манастир, винаги има и Неограничени. Наблюдаваме това място от години. Контролираме го непрестанно.
— И колко Неограничени сте забелязали? — попита Хорас.
— Нито един, сър, поне не до този момент.
— От колко време наблюдавате мястото?
— Не го наблюдаваме през цялото време, разбира се. Но от горе-долу двеста години.
— И за два века не сте видели нито един Неограничен, така ли?
— Тъй вярно, сър. Но ако бяхме наблюдавали през цялото време…
— О, я престанете! — намеси се Ема. — Стига толкова.
Роботът настръхна от възмущение.
— Наричам се Конрад и съм командир в тези занятия. Ние просто изпълняваме нашата основна функция — защитата и грижата за човешката раса. Бих добавил, че изпълняваме дълга си с прецизност, умение и бързина.
— Отлично, Конрад — каза Хорас. — Моля, продължавайте.
Чудовището и Спайк бяха прекратили валса си из прахта и стояха един до друг, без да помръдват. Роботите, вече толкова много на брой, че възвишенията наоколо изглеждаха напълно покрити от тях, продължаваха енергично да издигат солидни прегради, заобикалящи долината и манастира.
— Е, предполагам, че ние нямаме с какво да помогнем — каза Ема. — По-добре да погледна вътре за някаква храна. Някой от вас гладен ли е?
— Аз — отвърна Хорас.
Той беше винаги гладен. Тя бързо се изкачи по трапа, а Хорас се спусна и застана до Тимъти.
— Какво мислиш за това?
— Съжалявам ги — отговори Тимъти. — Прекарали са векове, без да има хора, за които да се грижат.
— И изведнъж се появяваме ние и скачаме в обятията им.
— Точно така. Както не е имало никакви хора, внезапно изскачат трима човеци, които при това изглеждат напълно беззащитни и изложени на опасност. Донякъде въображаема опасност, тъй като е почти сигурно, че няма Неограничени. Но чудовището е съвсем реално и твърде опасно.
— И те се побъркват.
— Нормално. Били са без работа дълги години.
— Не са стоели бездейни. Секли са всяко дърво, което са откривали, изравяли са пънове и са палели огньове, в които са изгаряли дънерите.
— Измислена работа. За да я правят, за да вложат всичките си усилия в нея, те са се поддали на убеждението, че дърветата ще наследят хората като господстваща жизнена сила.
— Нали не вярваш на тази история с дърветата?
— Е, ако бъда откровен, аз съм раздвоен. Че дърветата могат да заемат господстващо положение, ми се струва донякъде възможно. Те вероятно биха се справили по-добре от хората, динозаврите или трилобитите, всички които са свършили твърде зле.
— Цялата идея е откачена — възрази Хорас. — Те стоят на едно място и не се движат.
— Забравяш, че ще разполагат с милиони години. Могат да си позволят да чакат и да дадат възможност на еволюцията. Това е бил именно проблемът на човешката раса. Не сме могли да чакаме и сме довели еволюцията до късо съединение. Но да се приема, че еволюцията е твърде бавна, също е погрешно. Виж какво е създала за по-малко от милион години — от първия незначителен проблясък на живот до високоинтелигентното същество. Същество, което се е оказало твърде умно, за да се погрижи за собственото си добруване.
— Пак започваш да унижаваш собствената си раса.
Тимъти сви рамене. Вероятно, каза си той, Хорас е прав. Наистина унижаваше собствената си раса. Но истината беше, че тя сама се бе унижила. Хората са тръгнали от позицията на некадърни примати. В течение на човешката история е имало и слава, и придобивки, но и много фатални грешки. Човекът е допускал всяка възможна грешка.
Слънцето залязваше на запад зад хълма. Тимъти бавно се спусна по склона, като остави Хорас сам. Когато приближи първото укрепление, трудещите се роботи пуснаха инструментите си и се изправиха в очакване.
— Всичко е наред — каза им Тимъти. — Не ми обръщайте внимание. Продължавайте работата си. Заслужавате похвала. Справяте се отлично.
Роботите се върнаха към работата си. Конрад забеляза Тимъти и побърза по хълма да го посрещне.
— Сър, те са обградени от всички страни. Хванали сме ги за гушата. Само да помръднат още малко нагоре и ще се хвърлим върху тях.
— Добра работа, капитане.
— Сър, аз не съм капитан. Аз съм полковник.
— Грешката е моя. Извинявай. Не исках да те обидя.