— Не съм приел думите ви като обида.
От вратата на Машината Ема извика, че обедът е готов. Тимъти се обърна и бързо се заизкачва по хълма. Беше гладен. Беше минало доста време от последния път, когато яде.
Ема бе разположила на масата една чиния със сирене, друга с шунка, голям буркан мармалад и самун хляб.
— Заповядайте — покани тя другите двама. — Всичко е студено. Или печката не работи, или аз не знам как да я ползвам. Не се поддаде на опитите ми.
— Ще се оправим и така — каза Хорас.
— Ще се наложи да пиете вода — оплака се Ема. — Има кафе и чай, но без печката…
— Всичко е наред — успокои я Тимъти. — Не се притеснявай.
— Потърсих бира. Но нямаше.
— Водата е достатъчна — отново се обади Хорас.
Насядаха и почнаха да се хранят. Не беше толкова зле. Сиренето бе отлежало и трошливо и се топеше на езика, а шунката беше сочна и вкусна. Мармаладът бе от къпини и въпреки многото семки беше превъзходен. Хлябът беше с вкусна коричка и беше питателен.
Ема лапна едно парче сирене и отхапа от намазаната с мармалад филия. Между две хапки попита:
— Какво ще правим сега?
— За момента ще останем тук — отвърна Хорас. — Тази Машина е удобна във всяко едно отношение. Ще ни служи за подслон и база за действия.
— Колко дълго? — попита Ема с разтреперан глас. — Това място не ми харесва.
— Докато разберем какво става. Положението навън ми изглежда хаотично, но всичко може да се реши след няколко дни и тогава ще знаем какво да правим.
— Колкото се отнася до мен — намеси се Тимъти, — аз се връщам обратно веднага щом стане възможно.
— Връщаш се къде? — попита Ема.
— В Хопкинс Ейкър. Нямах намерение въобще да го напускам. Ако имах време да помисля, нямаше да тръгна оттам.
— А чудовището?! — извика Ема ужасена.
— Докато се върна, то ще е изчезнало.
— Но защо искаш да се върнеш? Не разбирам. Може да е опасно.
— Книгите ми са там. И бележките, над които съм се трудил с години. Имам още работа.
— Работата ти е приключена — каза му грубо Хорас.
— Не, не е още. Има да се направи още.
— Ти работеше с надежда за бъдещето. Мислеше, че има начин човечеството да промени развитието си, да поправи старите си грешки и да започне отново. Не разбираш ли, че си се провалил? Това тук е твоето бъдеще и в него хората или поне по-голямата част от тях са се превърнали в онези светещи точки, които виждаш в небето. Неограничените са си свършили работата и са заминали.
— Но тук все още са останали хора. Можем да започнем отново.
— Не са достатъчно. Малцина тук, малцина там, и всички се крият. Някои в миналото, някои в настоящето. Генетичният набор е твърде оскъден за ново начало.
— Безсмислено е да го уговаряш — каза Ема. — Голям инат е. Влезе ли му нещо в главата не можеш вече да го изкараш оттам. Никакви разговори или аргументи няма да го убедят в противното.
— Пак ще поговорим утре — заключи Хорас. — След един хубав сън.
Тимъти се изправи.
— Мога ли да взема няколко одеяла? Ще прекарам нощта на открито. Времето е меко и не много студено. Ще спя под звездите.
— Не скитай много надалече — предупреди го Ема, като му подаде одеялата.
— Никога не скитам.
Нощта вече се бе спуснала. Тъмната маса на манастира бе погълната от заобикалящия мрак. Огньовете от лагерите на роботите светеха навсякъде по хълмовете, а над всичко това блещукаше небето. Загледан нагоре, Тимъти успя да различи някои звезди, но само по-ярките, тъй като сиянието на светещите точки засенчваше останалите.
Той откри малка, терасовидна площадка на склона. Бе равна и щеше да е добро легло. Разстла едното от одеялата, на което да легне, и се зави с другото.
Излегна се по гръб и се взря в светещите точки в небето. Изпитваше задоволство да ги наблюдава. Там горе се виждаше последната фаза на човешката раса. Като сегменти от чиста мисъл човечеството можеше да надживее изчезването на време и пространство, края на вселената. Човешкият интелект щеше да се запази недокоснат в празнотата и щеше да оцелее завинаги. Но за какво да оцелява? Той се опита да си представи какво би се появило — ако въобще нещо би се появило след изчезването на времето и пространството. Не можа да измисли нищо.
Беше казал на Хорас, че хората са били нетърпеливи в еволюцията си, че не са се задоволили да чакат. Дали не беше сгрешил? Дали делата и мечтите на хората не са били също толкова еволюционни, колкото и бавният процес, по време на който малкият импулс живот се е превърнал в човек? Дали намесата на Неограничените не бе само слаб катализатор по пътя на развитие, който хората са били предопределени да следват? Дали първият малък признак на живот в някое море не е бил неотменно насочен именно в посока към тези блестящи светлинки над главата му? Възможно ли бе вселената с цялата си слава и всичките си чудеса да бе само инкубатор за произвеждане на интелект?