Ако това беше истина, то тогава човешката раса е била Избраният Народ. Но по-скоро като че бе имало не един, а няколко Избрани Народа. Вместо да се разчита само на една раса, вероятно е имало опит да се отгледат много различни интелекти, тъй като само един не би могъл да гарантира оцеляване. Поради глупави, а може би и неминуеми грешки много от тях вероятно са измрели по време на развитието си.
Други вероятно са поели по такива неблагоприятни пътища, че единственият изход да е бил съзнателното им елиминиране. Подобно на многото земни същества, които снасят милиони яйца, за да осигурят оцеляването и израстването на поне няколко от своите наследници, така и еволюцията трябва да е създала огромен брой интелигентни раси, за да е сигурна, че поне няколко накрая ще достигнат до пълно развитие. Не е възможно да е така, каза си Тимъти. Това е глупост, нелепи размисли, та дори и като моментно занимание.
Но защо тогава човечеството бе направило подобна стъпка, и то по времето, когато звездите бяха изцяло в обсега му, по времето, когато бе готово да пожъне плодовете от пътуването си по магистралата на технологията? Защо се беше препънал човекът? Дали се беше появила всеобща умора, бягство от неотложната отговорност, която, на фона на миналите си достижения, човекът би трябвало да е нетърпелив и готов да поеме? Застанал лице в лице с неограниченото пространство и откритите пред него възможности, дали човек не бе отстъпил, защото се е страхувал от провал?
Тимъти се опита да прекъсне размислите и да избистри съзнанието си, тъй като разбра, че така само неприятно се обърква, без да достига до някакви изводи. Затвори очи и се мобилизира да освободи тялото си от натрупаното напрежение. Най-накрая мислите, които се стрелкаха в главата му, намаляха. Той се унесе, но сънят му бе много неспокоен. Непрестанно се будеше, озадачен къде е, заслушан в стъпките и мърморенето на легиона, който все още работеше по укрепленията; смущаван от пулсиращите в небето светлинки. После си спомняше къде се намира и задрямваше отново. Сетне някой го дръпна за рамото, като говореше с нервен глас:
— Тимъти, събуди се! Ставай, Тимъти! Спайк е изчезнал!
Той седна, като отхвърли одеялото настрана. Беше учуден от настойчивостта на гласа, след като разбра, че Ема бе тази, която го дърпаше, за да му съобщи, че Спайк е изчезнал. Беше доста озадачен. Спайк винаги изчезваше. В Хопкинс Ейкър Спайк се губеше за значителни периоди от време. В края на краищата тогава не го виждаха с дни и никога не се притесняваха за него. В доброто старо време, неговото собствено време, той би се появил отново, както винаги скоклив, без никога нещо да му се е случило по време на отсъствието.
Земята изглеждаше сребриста от първите проблясъци на зората. Повърхността на долината все още тънеше в полумрак. Над разположените сред укреплението огньове се виеше пушек. Защо, учуди се Тимъти, роботите бяха толкова склонни да палят огньове? Със сигурност не за готвене, защото те никога не се хранят. Вероятно това палене на огньове беше още едно доказателство за стремежа им да наподобят своя създател човека.
Хорас стоеше на около стотина фута и разговаряше с Конрад и група други роботи. Хорас грубо викаше, но това не означаваше нищо. Той винаги викаше и гласът му почти всякога бе груб — една заучена преструвка, целяща да покаже колко твърд човек е.
Ема отново изстена:
— Спайк за пореден път причинява неприятности. Винаги докарва беди. Не знам защо го търпяхме през всичките тези години.
Тимъти се изправи на крака. Разтърка очи с юмруците си и после бавно се насочи към Хорас и роботите.
Като чу приближаването му, Хорас се обърна към него.
— Пак тоя Спайк! — викна той. — Играе си игрички. Скрил се е някъде. Мисли, че ще тръгнем да го търсим. Играе си на криеница.
Конрад заговори по-меко от Хорас, но думите му бяха ясни:
— Единственото място, където може да е, е в манастира. И той, и чудовището са изчезнали. Те са в манастира.
— Добре — кресна Хорас, — тогава защо ни притеснявате? Защо не отидохте и не проверихте в манастира?