— Сър, открихме вход. Една отворена врата. Имаше и други врати, но те бяха заключени и ние не се опитвахме да ги насилваме. Сметнахме, че така е по-разумно. След което открихме отворената врата.
— Влязохте ли вътре?
— Отново решихме, че е по-разумно да изчакаме отвън идването на целия отряд.
— Добре. Благодаря ти, Тоби. Постъпили сте разумно.
После Конрад се обърна към Хорас:
— Готови ли сте да продължим?
— Ние сме готови през цялото време. Не ние решихме да спрем и да се мотаем тук.
Редиците се задвижиха, трите човешки същества тръгнаха между крилата, а докладвалият съгледвач избърза напред.
Стигнаха до манастира и го заобиколиха по края. Отблизо си личеше, че постройката е стара. Външните й стени бяха метални и бяха започнали да ръждясват. Нямаше прозорци, но на равни интервали имаше врати. Всички бяха заключени. Най-после стигнаха до вратата, която съгледвачите бяха открили. Тя водеше към главната постройка.
— Ще изчакаме тук — каза Конрад. — Ще пратя вътре една група да огледа мястото, след което и ние ще влезем.
Почакаха и след известно време един от членовете на групата се появи и даде знак.
— Да влизаме, но, моля ви, без излишна прибързаност — каза Конрад.
Влязоха без излишна прибързаност. Отрядът роботи се разпръсна, за да проучи напред.
Вътрешността бе обляна в зелена светлина. Тимъти се огледа за нейния източник, но не успя да го открие. Реши, че светлината се излъчва от стените и куполообразния таван. На пръв поглед нямаше какво толкова да се види. Огромната стая, в която бяха попаднали, изглеждаше празна. Отворени врати тук и там водеха към различните пристройки, долепени към основната сграда.
Роботите непрестанно се шмугваха през вратите и почти веднага се връщаха, сякаш за да покажат, че не са открили нищо.
Когато очите му привикнаха с бледата зелена светлина, Тимъти, различи една неравна част от пода, осеяна с издатини. Неравностите бяха неправилни кръгове или издълбани дупки. Но нямаше никакви мебели — нито бюра, нито етажерки, нито пък някакви уреди.
Никакви машини, разбира се. Той мислеше по човешки, а това бе извънземна постройка, изградена за удобство на извънземни. Човек не можеше да очаква да открие бюра, столове или етажерки. Но трябваше да има други атрибути — извънземни атрибути — а такива липсваха.
Ема го ръгна в ребрата.
— Виж там горе.
Той погледна към мястото, което тя сочеше и видя странни обекти, висящи от тавана. Наброяваха стотици, прикрепени към жици или корди. Поклащаха се от лекото въздушно течение.
— Приличат на Неограничени — каза Ема.
— Ако са такива — каза Конрад, който стоеше малко встрани, — то в тях няма живот. Не долавям никакъв живот. Ако имаше дори малко живот, моите сензори щяха да го доловят. Ако това са Неограничени, те са мъртви и окачени да съхнат.
От влизането им в сградата те почти не бяха помръднали с изключение на няколко крачки. Сега, далеч от вътрешността, се разнесоха звуци на изумление.
— Момчетата са намерили нещо — каза Конрад. — Да отидем да видим.
Четиримата забързаха напред и се доближиха до роботите, които се бяха наредили в кръг и наблюдаваха нещо с учудени възклицания.
— Пуснете ни да минем — нареди Конрад. — Какво става тук? Направете ни място.
Роботите се отдръпнаха от пътя им и пред себе си, в центъра на кръга, те видяха Спайк и чудовището, които танцуваха бърз танц. Но всъщност нямаше как да се разбере дали това беше танц или враждебно кръжене, като всеки от съперниците дебнеше другия да се открие за атака. Те подскачаха и се обикаляха с огромна скорост, като правеха пробни напади един към друг и бързо отскачаха встрани.
— Ей, вие, останалите, отдръпнете се — извика Хорас. — Ще сложа край на това.
Почти бе опрял карабината в рамото си, когато зданието се разклати толкова силно, че хората и много от роботите се озоваха на земята. Като падна и се търкулна по наклонилия се под, Тимъти чу захлопването на врата.
Той падна в нещо. Когато се опита да се изкатери, откри, че повърхността, върху която бе паднал, е толкова гладка, че не може да намери точка, за която да се закрепи и да се вдигне.
Така внезапно, както и бе започнало, клатенето на сградата спря и Тимъти осъзна, че това, в което бе паднал, е една от издълбаните в пода дупки. Тялото му почти изпълваше дупката и той си помисли, че ако човек можеше да се върти в нея, тя би била отморяващо местенце за сън. Може би представляваше точно това. Може би всички тези дупки бяха легла за Неограничените. Малко по-малки от човешките, техните тела сигурно идеално са пасвали в дупките.