— Заклещи ли се? — попита Конрад, наведен над него.
— Не. Просто ми е трудно да се измъкна. Подай ми ръка, ако обичаш.
Конрад протегна ръка, издърпа го навън и го изправи на крака.
— Мисля, че вероятно сме в беда — каза роботът. — Подозирам, че сме преместени.
— Преместени?
— Сградата е преместена.
— Да, събори ме на земята.
— Мисля, че е много повече от това.
Някой бе отворил вратата, през която бяха влезли и роботите се стичаха през нея, за да избягат навън от сградата. Хорас, който явно вече беше излизал, влезе през вратата, като си проби път през потока от бягащи роботи. Докато се приближаваше към Тимъти, той размаха пушката и се провикна:
— Тази постройка се оказа капан. Тя ни пое и ни пренесе на друго място.
После се обърна към Конрад:
— Имаш ли някаква представа къде се намираме?
— Ни най-малка — поклати глава Конрад.
Тимъти се изправи смутен, без да знае какво става и какво всъщност казва Хорас.
— Някъде другаде ли? — попита той. — Това едва ли е проблем. Вероятно е въпрос на няколко мили.
— Глупак такъв — сряза го Хорас. — Не е това, което си мислиш. Не мили. Светлинни години, повече от сигурно е. Това не е нашата планета. Не сме на Земята. Поогледай се навън.
Хвана го за ръката и го задърпа грубо към вратата.
— Излез и погледни!
Тимъти се заклатушка към отвора, докато широката длан на Хорас го тласкаше между лопатките напред.
Беше или привечер, или по зазоряване. Въздухът беше прохладен и свеж, а небето изглеждаше особено. Повърхността се стелеше на гънки — заоблени хълмове преливаха в други, по-заоблени и по-високи, които пък чезнеха в далечната линия на хоризонта. Над него висеше една издута жълта луна.
Сигурно имаше нещо, което бе накарало Хорас да мисли, че това е друга планета. На Тимъти мястото му се стори спокойно, без никакви особености. Въздухът беше годен за дишане и гравитацията беше сходна със земната.
Един от роботите попита:
— Всички ли са навън? Навън от манастира?
— Всички са навън — отговори му друг.
— Механизми? — крещеше Хорас. — Някой забеляза ли някакви механизми?
— Механизми ли?
— Да, механизми или уреди за управлението на манастира. За поддръжка или управление на постройката.
— Никой, убеден съм — отвърна Конрад. — Това не е превозно средство. Не би трябвало да има уреди за управление.
— Но то се премести оттам дотук — викна Хорас. — То се премести. Как иначе сме попаднали тук?
— Започва да се руши — обади се друг робот. — Пука се по шевовете. Чуйте.
Те се заслушаха и доловиха дрънченето и скърцането на конструкцията — звук от разцепващ се стар метал.
— Едва е издържала да ни пренесе дотук — каза Конрад. — Това е нейният край. Още няколко години и въобще нямаше да може да се помръдне.
— По дяволите! Проклятие! Проклета да е! Проклета да е! — повтаряше Хорас.
— Съгласен съм с теб — тихо отговори Конрад. — Има моменти, когато нищо не става както трябва.
Тимъти се извърна и се отдалечи от тълпата, скупчила се пред събарящия се манастир. Ако манастирът се беше оказал Машина на времето, кой знае какви шантави идеи щяха да му хрумнат на Хорас. А тук, поне за момента, бяха в безопасност и в среда, която засега изглеждаше годна за живот. Можеше да се диша и ходи, температурата бе нормална и вероятно би се намерило нещо годно за ядене.
Той стоеше на склона на един полегат хълм и под краката му имаше пръст но какъв вид пръст? Беше все още твърде тъмно, за да я разгледа, въпреки че небето почваше да просветлява. Хорас беше казал, че са на друга планета, но все още нямаше нищо, което да подкрепи твърдението му. Хълмовете приличаха на земните. Беше твърде тъмно, за да види каквито и да е други подробности.
Някой се приближаваше към него. Той видя, че това е Ема и се насочи към нея.
— Добре ли си? — попита я.
— Добре съм — отвърна Ема, — но се страхувам. Хорас каза, че вече не сме на Земята. Каза, че тук има две луни, а на Земята няма две луни, и въобще не разбирам как е могло да се случи.
— Две луни ли? Има само една, ей там на запад. Или поне това, което смятам за запад…
— Има и още една, точно над главите ни. Тя е по-малка.