Тимъти погледна към Спайк, който, само на няколко фута от него, играеше някакъв странен танц на победата. Той се въртеше и търкаляше наоколо, подскачаше високо във въздуха и препускаше по земята.
— Ти и твоите проклети игри! — извика Тимъти, макар преди да си отвори устата да знаеше, че ако това бе игра, то тя бе на живот и смърт.
— Значи най-сетне го докопа — продължи той. — Не спря да го преследваш. В онзи първи ден се опита да го подкараш към нас, като знаеше, че Хорас ще използва карабината срещу него, а когато този вариант пропадна, ти продължи да го гониш.
Спайк беше спрял танца си и сега леко се поклащаше напред-назад.
— Спайк, ние те подценихме. През всичките тези години те вземахме само за клоун. Хайде да се спуснем и да се присъединим към останалите. Те ще се радват да те видят.
Но когато тръгна, Спайк се търкулна и застана пред него. Той отново понечи да тръгне и Спайк отново го спря.
— По дяволите, Спайк! Сега се опитваш да подкарваш и мен. Няма да търпя това!
Тимъти долови някакво тихо бръмчене и се обърна да види откъде идва. Един блестящ летателен апарат се носеше към тях. Приличаше на онзи, който ги посрещна в първия им ден на тази планета.
Той се спусна леко на земята и спря там. Капакът му бавно се повдигна. В предната му част седеше някакъв урод. Относително малка глава се подаваше от широки рамене. Това, което започваше като обърнат нагоре нос, се разделяше на две еднакви, извити встрани пипалца. Черепът бе увенчан със сноп яркочервени пера, които напомняха гребен на петел.
Едно-единствено съставно око изпъкваше между носа и копиевидното окончание на черепа. Главата се извърна към Тимъти и от нея се разнесе някакво цвърчене.
Той предпазливо пристъпи към апарата и уродливия му пилот. Завладя го любопитство. Ето, отново интелигентно същество, макар вероятно по-висш тип от онези, които са били в сега разрушения град. Спайк се завъртя около Тимъти, после бързо смени посоката и продължи да го обикаля.
— Можеш да спреш да ме подкарваш — каза Тимъти.
Спайк не престана и продължи да се върти и в двете посоки. Тимъти направи още една-две крачки напред. Не беше подкарван, помисли си. Движеше се по своя собствена воля. Искаше да огледа по-отблизо извънземния кораб. Спайк продължаваше да го тласка напред.
— Е, добре — каза Тимъти.
Доближи задната част на летателния апарат и сложи ръце върху нея. Металът беше топъл и гладък. Прокара длани по него. Вътрешността му можеше да е кабина за пътници. Нямаше седалки, но подът и стените бяха тапицирани и през помещението минаваше нещо подобно на релса, което може би се използваше вместо дръжка от пътниците. Но това беше предостатъчно; нямаше намерение да влиза в тази странна машина. Обърна се и застана срещу въртящия се Спайк, който бързо се хвърли към него в отговор на движението му. Сгъвките на колената му се удариха в ръба на машината и той се преметна назад, тупвайки в кабината за пътници. Спайк скочи вътре като светкавица, капакът на кабината се спусна с трясък и машината излетя.
Прекараха ме, помисли Тимъти. Беше похитен от Спайк и отвратителния пилот и се носеше нанякъде без право на избор. Изпита страх, но не за дълго. Чувстваше се по-скоро оскърбен.
Изправи се на колене и хванат за релсата, погледна през капака. Източният край на каньона се отдалечаваше под него, а червеникавите скали блестяха на слънцето.
Семейството им се беше разделило, а сега се разпиляваше още повече. Зачуди се дали въобще някога щяха да се съберат пак заедно. По-вероятно е, помисли си той, това да не се случи. Бяха разпръснати като парчета мозайка. Някой или нещо ги използваше като пионки.
Той си спомни Хопкинс Ейкър и обичта си към това място — старата баронска къща, кабинетът с книгите по стените, бюрото, отрупано с работите му, широката буйно обрасла морава, малките горички и потока. Това беше прекрасен живот и там той вършеше работата си. Но сега, като премисли, той се запита дали работата му имаше някаква стойност.
Навремето му се струваше важна, но дали наистина беше? Какво бе донесла тя като цяло?
Каньонът отдавна беше изчезнал зад източния хоризонт и сега те летяха ниско над безкрайната пустош на платото.
Докато Тимъти гледаше, кафеникавостта на изсъхналата земя се изгуби и той отново видя вълнуващата се жълтеникава маса на прерийната трева, прекъсвана тук-там от потоци и малки горички. Суровата повърхност на пустинята бе останала назад. Напред се издигаха планините — много по-високи, отколкото изглеждаха преди. Върховете им стърчаха високо в небето като голи скални лица, които се взираха над земята. За момент изглеждаше, че летателният апарат ще се разбие в планинските склонове, след което отпред се появи празно пространство, оградено от двете страни със скали. Преминаха между скалните стени за секунди; пред тях се откри пролука и машината наведе носа си към широка зелена долина, лежаща в пазвата на планината. Един не дълъг, но висок хребет минаваше през долината, а склоновете му бяха опасани от стена в мек, перленобял цвят. На върха на хребета бяха събрани няколко бели многоетажни постройки, а сред дърветата по протежение на хоризонта се виждаха сгради, които той взе за жилища. Някои приличаха на схлупени бараки, другаде имаше групи къщурки, трети не бяха по-добри от коптори, а се срещаха и някои съвсем безформени.