Летателният апарат се заиздига успоредно на хребета, докато достигна върха му. После се заспуска към широка зелена поляна, в чийто край се намираше някаква къща. Кацнаха на моравата и капакът се вдигна. Пилотът им изцвърча нещо и Спайк се търкулна навън. Тимъти го последва, малко объркан, и застана до машината. Като погледна нагоре, той се взря в къщата и застина от изумление. Това бе къщата от Хопкинс Ейкър, с много малки различия.
Някакво длъгнесто същество с крехко тяло, криви крака и поклащащи се ръце слизаше към тях. Насочи се право към Тимъти и спря пред него. После заговори на английски:
— Аз съм твоят преводач и придружител, а, вярвам, че ще стана и твой приятел. Наричай ме Хюго, което, разбира се, не е моето име, но ще ти е удобно за произнасяне.
Тимъти едва преглътна. Когато възвърна способността си да говори, попита:
— Можеш ли да ми кажеш какво става?
— Всяко нещо с времето си. Но първо ще ме придружиш до жилището. Там те очаква сервирано ядене.
Той пое нагоре по поляната, Тимъти го последва, а Спайк подскачаше отстрани. Зад тях летателният апарат отново се издигаше над земята.
Имаше някои особености, но като цяло мястото приличаше на нов Хопкинс Ейкър. Поляната беше добре поддържана, дърветата бяха равномерно разположени, а и очертанията на местността бяха почти същите. Имаше само едно явно несъответствие — навсякъде по хоризонта се виждаха планини, докато в Хопкинс Ейкър най-близките планини отстояха на стотици мили.
Достигнаха къщата и се изкачиха по широките каменни стъпала до масивната врата. Спайк ги беше изоставил и радостно препускаше из поляната.
Хюго бутна едно от крилата и те влязоха. Вътре вероятно имаше различия, но трябваше време, за да бъдат открити. Пред тях се намираше салонът, изпълнен с мебели, а отвъд него бе трапезарията с вече подредена и готова маса.
— Има овнешко печено — каза Хюго. — Както разбрахме, това е ваше любимо ястие. Малко е, но ще се храним само двамата.
— Но откъде има тук овнешко?
— Когато се захванем с нещо, ние го правим както трябва или поне доколкото можем. Изпитваме голямо уважение към различните култури, които отсядат в тази общност.
Тимъти прекоси салона и влезе в трапезарията. Масата бе сложена за двама, а от кухнята се носеше потракване.
— Няма да намериш пушките на Хорас в оръжейната, макар да има оръжейна. Тук е и твоят кабинет, но, боя се, напълно празен. Не съумяхме да възпроизведем твоите книги и записки, за което съжаляваме, но има ограничения, които не бива да се пренебрегват. Предполагам, че можем да го обзаведем така, че да заместим книгите.
— Чакай малко — запротестира Тимъти. — Откъде знаете за Хорас и пушките, за кабинета, книгите ми и овнешкото? Как сте разбрали всичко това?
— Ако обичаш, помисли за момент — каза му Хюго, — и сам направи някакво разумно предположение.
— Спайк! През всичките тези години ние сме държали змия в пазвата си!
— Не змия. Един много усърден наблюдател. Без него нямаше да си тук.
— А останалите? Хорас и Ема? Вие ме отвлякохте. А останалите? Можете ли да отидете и да ги докарате тук?
— Можем, струва ми се. Но няма да го направим. Ти си този, който ни трябва.
— Защо аз? За какво съм ви притрябвал?
— Ще научиш когато му дойде времето. Обещавам ти, че няма да е нищо лошо.
— Другите двама също са човеци. Ако ви трябват човешки същества…
— Не просто човешки същества. Помисли малко и ми кажи истината. Харесваш ли Хорас? Възхищаваш ли се на начина му на мислене?
— Е, не. Но Ема…
— Тя няма да е щастлива без Хорас. Твърде много е заприличала на него.