— И все пак е имало хора, които не са проявили желание.
— Не много. Дори съвсем малко. Няколко хиляди излетяха в пространството, за да търсят други планети. А други, като нас, избягаха във времето. По това време Неограничените бяха започнали да ни притискат. Бяха разбрали, предполагам, възможността да преобърнат цяла една раса. Когато аз се родих, започваше да става твърде тежко за отшелници като нас. Всичко, което ви съобщих за събитията преди това, е само история, която ми бе предадена.
— Историята може да е оцветена от предразсъдъци.
— Донякъде да. По мое време ние станахме твърде предпазливи.
— Какви аргументи са използвали Неограничените, за да убедят представителите на вашата раса да приемат трансформацията?
— Предлагаха определен вид безсмъртие. Едно дематериализирано същество не може да умре. То е способно да преживее гибелта на Вселената. Ще бъде защитено от всякакви физически болести. Интелектът ще се извисява, освободен от тялото. Това, според неограничените, е истинската цел на всяко разумно същество. Интелектът е единственото качество, което е наистина ценно. Защо да се борите, питаха те, с физическия свят, с всичките негови опасности и разочарования? Зарежете го, казваха, и ще бъдете истински свободни.
— Твърде привлекателно за мнозина.
— За повечето от нашата раса.
— Но не и за вас и вашите другари. Все още ли го приемате за погрешно?
— Трудно ми е да определя точно какви са нашите чувства. Просто мога да обобщя, че изпитвахме голямо отвращение към дейността на Неограничените.
— Бояхте ли се от тях? Мразехте ли ги? Смятахте ли ги за свои врагове?
— Да.
— А какво е отношението ви, сега, когато очевидно всичко е свършено, когато Неограничените са си свършили работата?
— Не всичко е загубено. Човешката раса все още съществува. Има човешки колонии по други планети, които, доколкото ми е известно, се развиват добре. А има и известен брой отцепници, които се крият в миналото.
— А какво е отношението ви към хората, които са тръгнали по начертания от Неограничените път?
Тимъти се поколеба за момент, после каза:
— Може би са получили това, което сами са търсили. Те обърнаха гръб на достиженията на цивилизацията.
Гласът не каза нищо. Тимъти почака, след което попита:
— За това ли искахте да разговаряте с мен? Може ли да попитам с каква цел?
— Това е следствие, разглеждащо целите и мотивите на Неограничените. Разпитвахме и много други.
— Други раси, които са станали жертви на Неограничените?
— Някои да.
— Но Неограничените още ли следват мисията си?
— От известно време не. Изолирали сме ги на тяхната собствена планета. Намират се под карантина, докато тече следствието. Сигурно сте разбрали, че макар тук, в Центъра, да зачитаме свободната воля на всякакви народи, трябва да имаме предвид докъде може да доведе тя, когато е твърде свободна и агресивна.
— А създанията, наричани чудовища-убийци?
— Те са наемници. Насилници, които Неограничените в своята арогантност са наели, за да наложат волята си. Ние не изолираме тези убийци, ние направо ги унищожаваме. Подобни създания не могат да бъдат толерирани. Има още няколко на свобода, но ще ги заловим. Вашият приятел Спайк унищожи едно от последните.
— Видях това с очите си.
— Тъкмо арогантността на Неограничените насочи вниманието ни към тях. В тази галактика арогантността няма място. Почти всичко може да се приеме, но не и арогантността.
Отново настъпи мълчание, нарушено най-после от Тимъти:
— Това ли е всичко?
— За момента да. По-късно ще поговорим още. Сега вие сте един от нас. Крайно време беше да имаме човек сред нас. Върнете се в къщата си. Там ще намерите информационни материали, които ще ви дадат известни подробности за това кои сме и с какво се занимаваме. От време на време ще ви се обаждаме, за да обсъждаме някои проблеми с вас.
След известно време Тимъти стана от стола и бавно излезе през вратата. На улицата го чакаше Хюго, облегнал се на колата.
Тимъти Еванс, човек, най-новият член на Галактическия Център, бавно заслиза по стъпалата към колата.
11
Следата беше дълга и объркана, но най-сетне дойде и краят й. Тук обаче нямаше никой. Машината лежеше празна на ръба на нещо като чаша, чието дъно представляваше долина. Тази своеобразна чаша бе покрита с купол от мигащи светлинки. Хенри подсъзнателно усещаше, че всяка светлинка е едно дематериализирано човешко същество.