Ситуацията беше интригуваща. Тези, които бе следил, бяха минали вероятно съвсем скоро оттук, но за пореден път бяха изчезнали безследно. Като Инид.
Провизиите, които Хорас бе натрупал в Машината, липсваха. Значи, каза си Хенри, заминаването им не е било неподготвено. Било е планирано и те са имали време да съберат провизиите си и да ги вземат със себе си, където и да са отишли.
Склонът на долината бе странно изоран и покрит с някакви груби конструкции. Приличаха на набързо построена защитна стена, но от какво можеше да се защитава човек тук?
Откри и разпозна следите на Ема, Хорас и Тимъти, а също и дирята на Спайк. Откри още безброй следи от много други същества. В прахта бяха отпечатани стъпки, подобни на човешки. Като ги разгледа отблизо, се убеди, че не са човешки.
В дъното на своеобразната чаша се усещаше, че доскоро тук е имало някаква постройка. Лек мирис, който той познаваше много добре, му подсказа истината — Неограничените.
Семейството беше изчезнало. Инид се беше загубила, Дейвид беше мъртъв, а сега и останалите трима ги нямаше. Той беше в това далечно бъдеще сам.
Ако можеше да се върне назад във времето до мига, в който тримата бяха пристигнали на това място, всичко щеше да е много лесно. Но той знаеше, че това е невъзможно. През времето можеше да се пътува доста свободно, но понякога пътуването не беше възможно в области, където имаше външна намеса с последователност от събития. Беше ли възможно, запита се той, всъщност принципите на вселената да са базирани върху простите правила на етиката и морала?
Леко се издигна, като премисли всичко, което се беше случило до момента. Беше без семейство или приятели, загубен в един свят, който не познаваше и не харесваше. Можеше да се върне в Хопкинс Ейкър, но сега това бе пусто място, обитавано единствено от духовете на миналото. Беше поле, в което той би бил самотен. Можеше да тръгне след Коркорън, единственият, който бе останал, но пък Коркорън не беше част от семейството. Просто непознат, попаднал ненадейно в Хопкинс Ейкър.
Би трябвало да съм там горе, помисли си, сред блестящите ярки светлинки. За добро или за лошо, трябваше да съм един от тях. Преди много време бе мислил за същото и бе решил, че е по-различен. Може би просто не принадлежеше към тяхното общество. Щом веднъж си го бе помислил, сигурно наистина бе така.
Той отново се издигна нагоре и като хрътка се огледа във всички посоки, с плахата надежда, че отново ще надуши следата. Но това беше безнадеждна задача. Следата свършваше в тази издълбана долина.
12
Коркорън проследи дирята от поляната, където се беше приземила Машината, до полуразрушената стена, която някога бе опасвала един забравен сега град. Помисли си за вероятността да се е захванал с безнадеждно начинание. Когато беше излязъл от Машината, бе гледал дълго към развалините на билото на хълма, и не беше видял дърво там. Но пък беше сигурен, че не си въобразява за съществуването му.
Може би трябваше да застане на определено място, за да може да го види. Беше виждал Машината от външната страна на „Еверест“ едва когато беше застанал под определен ъгъл към нея. Може би с дървото беше същото. Вероятно трябваше да застане на определено място и да погледне под определен ъгъл, за да може да го види.
Докато се изкачваше, премести пушката от едната си ръка в другата. Достигна до портата, като почти очакваше да намери до нея стареца. Но там нямаше никой. Старият пътешественик сигурно обикаляше хълмовете наоколо и си говореше със своите дървета и скали.
Коркорън си проправи път сред отломките и влезе в града, като следваше пътечката, която бяха открили с Дейвид. Дървото все още не се виждаше.
Продължи да върви сред руините.
На върха на хълма забеляза леко раздвижване и когато направи още една крачка напред, видя дървото — невероятното, масивно дърво, чийто връх чезнеше в небето. Когато пристъпи още малко, видя и стълбата, която го обвиваше.
Леко изтощен от усилията си, той бързо се насочи към дървото. Стой там, молеше се мислено, стой там, недей да изчезваш!
То стоеше там, по-реално отвсякога. Най-сетне той достигна основата му, изцеден от физическото усилие, което бе положил, за да прекоси хълма. Протегна ръка и постави дланта си върху кората — твърда и груба като на всяко истинско дърво. То не беше по-различно от което и да е друго дърво, като се изключеха обиколката и височината му.