Видя, че стълбата бе направена от здрав метал и освен това бе оградена от парапет.
Стана и се насочи към стълбата, но после спря и отново седна. Не преди да си нормализирам дишането, каза си, не преди да съм готов. Сложи пушката на земята и свали раницата от раменете си. Отвори я и провери съдържанието й — храна, термос с вода, яке, одеяло и въже, с което можеше да се върже за стълбата, ако се наложеше да прекара нощта върху нея.
Сложи нещата обратно в раницата и отново погледна дървото. Не преди да съм готов, каза си. В подножието на хълма, под руините на града, се виждаше поляната, от която бяха тръгнали с Дейвид предишния път.
Петдесетина минути по-късно стана, нахлузи раницата на гърба си, вдигна пушката и започна да се изкачва по стълбата. Изкачването не беше трудно. Стъпалата бяха на равни интервали, а парапетът го подкрепяше и го караше да се чувства сигурен.
Не погледна надолу или назад, докато умората не го принуди да спре и да си почине. Тогава погледна през пръчките на парапета и остана удивен от разстоянието, което беше изминал. Трябваше да провре главата си през пръчките, за да може да види руините на хълма. От тази височина те изглеждаха просто като купчина сиви камъни. Полуразрушената стена около тях приличаше на тънка назъбена линия. Наоколо се простираха зелени хълмове и хребети, които бяха разделяни единствено от отделни проблясващи рекички, прорязващи падините между хълмовете. Като погледна нагоре, той не можа да види върха на дървото. Стволът се издигаше право нагоре и се губеше в небесната синева.
Отново започна да се изкачва. Когато спря за втората си почивка, с учудване откри, че вече не вижда руините в подножието на дървото. Хълмовете се простираха долу, без вече да изглеждат високи или ниски. Обиколката на дървото малко се беше стеснила, но все още бе значително по-голяма, отколкото дори на най-големите обикновени дървета.
Той изчисли, че е поне на три мили над земната повърхност. Беше невъзможно. Никой човек не можеше да изкачи подобна височина само с две почивки. Освен това не бе усетил никакъв спад в температурата или промяна в гъстотата на въздуха. Не само големината на дървото беше извън физичните закони, които той познаваше. Колебаеше се дали да продължи изкачването, като се чудеше какво се опитва да докаже и какво очаква да намери. Но мистериите около това дърво го убедиха. Трябваше да продължи. Някъде горе беше отговорът на загадката. Беше дошъл дотук и не можеше да се откаже: Ако не се качеше до края, щеше винаги да се чуди какво е пропуснал.
Когато отново започна да се качва, оставаше не повече от час до залеза, а земната повърхност долу бе потънала в мрак, с изключение само на един по-висок връх. Малко по-късно се сети, че е забравил пушката си на едно от стъпалата, когато бе почивал за последен път. Но нямаше нужда от оръжие и не смяташе да се връща заради нея. Продължи да се изкачва, като отбеляза, че без тежестта на пушката му е далеч по-леко. Докато се изкачваше, слънцето залезе и падна здрач — но не синкавия здрач, с който той бе свикнал, а някаква сивота. Знаеше, че скоро ще трябва да спре, да се върже здраво за стълбата с въжето, което носеше, да хапне нещо и да се опита да поспи. Беше сигурен, че няма да спи много.
Докато се изкачваше, се опитваше да разгадае загадката на дървото, на стълбата и на онези тайнствени сили, които го предпазваха от обичайната умора и не позволяваха атмосферата около него да се разреди. Здравият разсъдък му пречеше да повярва във факта, че съществува такова дърво и такава стълба, която в продължение на мили се вие около него в незнайна посока.
Но макар с помощта на особеното си зрение, придобито след смъртоносна катастрофа, той да беше единственият, който можеше да го види, Коркорън знаеше, че това дърво е тук. Дейвид не го беше видял, а и старецът, който говореше с камъни и дървета, не го беше споменал. А ако някой друг го беше видял, със сигурност щеше да тръгне мълва и да се разчуе из целия свят.
Докато мислеше за това, той отклони вниманието си от изкачването. Спъна се в ръба на едно от стъпалата и падна. Отчаяно протегна ръка, за да се хване за парапет…
Пламтяща светкавица проряза мозъка му. Светът стана черен. А после всичко изчезна…
Нямаше парапет. Обезумял, той протегна ръка, за да се хване за самата стълба. Но нямаше стълба. Той лежеше в равнина.
Удивен и изплашен, той се надигна, но всичко, което виждаше наоколо, беше равнина и сивота. Дървото го нямаше, а също и стълбата около него.
Той се надигна на колене, огледа се и отново не видя нищо друго освен равнина и сивота. Сива мъгла се стелеше над равна сива земя. Само дето нямаше мъгла. Той ясно виждаше къде е, но наоколо нямаше нищо друго за гледане.