Внимателно се изправи на крака. На известно разстояние пред него нещо като релси проряза сивотата. Приближи се и видя, че това наистина са релси, също като онези, които смътно помнеше от детството си. Сякаш за да потвърди това, един доста примитивен трамвай изплува от сивотата и мина пред него. Над седалките имаше брезентова тента. Трамваят се движеше съвсем безшумно. Малко след като го отмина, трамваят бавно намали, а после се върна назад. Когато достигна Коркорън, спря. Без дори да се замисли, той седна в него.
Без съмнение трамваят щеше да го отведе на непознато място, но, каза си той, това щеше да е по-добре, отколкото да стои тук, където нямаше нищо освен безкрайна сивота.
Дори движещ се с трамвая, той пак бе обграден от сивота. Първоначално не виждаше нищо друго, но след малко забеляза в далечината някакъв голям куб, около който се движеха човешки фигури. Между куба и релсите имаше маси и столове, някои от които бяха покрити от облак, пълен със странни светлинки.
Трамваят се движеше с непроменена скорост по релсите и когато се приближи, той видя, че двама от хората го бяха забелязали и го наблюдаваха. Единият от тях му изглеждаше познат и след миг Коркорън внезапно го разпозна. Без да изчака трамваят да спре, той скочи и се затича напред.
— Том! — извика той. — Слава на Бога, ти си! Какво правиш тук?
Стигна до Буун и го сграбчи в прегръдките си. После каза:
— Търсих те. Чух някои неща за теб и…
— Успокой се — каза Буун. — Всичко е наред. Помниш Инид, нали?
Коркорън погледна към жената, която стоеше до Буун.
— Ами да, разбира се.
— Радвам се, че ви виждам, мистър Коркорън — каза Инид и протегна ръка. — Доста сме далечко от Хопкинс Ейкър, нали?
— Определено — съгласи се Коркорън.
— А това е вълкът — каза Буун. — Май не се познавате.
Коркорън видя сивият вълк да му се озъбва в нещо като усмивка.
— Видях няколко от неговите другарчета на онова място, където си убил чудовището — каза Коркорън.
— Не аз убих чудовището — каза Буун. — Бизонът го уби. А после аз застрелях бизона.
Коркорън поклати глава.
— Изглежда, че съм пропуснал доста.
— Ние също не сме съвсем наясно какво става — каза Инид. — Все още се опитваме да си изясним обстоятелствата.
— Нека седнем на тази маса — предложи Буун. — Ако се вярва на шума, който идва от куба, явно роботът, който държи това ресторантче, приготвя храната.
Докато се разполагаха, Коня изскочи от мъгливата карта и се насочи към тях.
— Картата — каза той — се прибира обратно в сандъка без моя помощ. Което си е късмет, защото ако аз се бях опитал да го направя, със сигурност щях да оплескам всичко. Между другото кой, ако смея да запитам, е този човек, който се присъедини към нас?
Буун се обърна към Коркорън:
— Запознай се с нашия приятел Коня.
Коня пое инициативата:
— Радвам се да се запозная с вас, сър.
— Казвам се Джей Коркорън — каза Коркорън. — Стар приятел съм на Буун.
— Добре — каза Коня, — всички сме заедно на сигурно място. Ще кажа още, че съм приятно изненадан, че към нас се присъединява и този приятел на Буун. А тук е и вълкът. И Шапката също.
Шапката седеше на масата и вече нямаше отпуснат вид. Лицето му, ако имаше такова, бе покрито от голямата шапка.
Като го погледна по-внимателно, Буун видя, че тук-там конците бяха разнищени, явно от играта на вълка.
Роботът се приближи към масата с таблата върху главата си.
— Нямам какво да ви предложа — каза той, — освен свински пържоли и кисело зеле. Надявам се, че това ще ви стигне. За животното донесох чиния с месо без зеле. Реших, че зелето няма да му хареса.
— Той яде храни главно от животински произход — каза Буун. — Сигурен съм, че си прав относно зелето.
Инид, която бе седнала до Буун, го побутна с ръка.
— Обичаш ли кисело зеле? — попита тя.
— Ям го — отговори той. — Напоследък се научих да ям почти всичко.
— Хорас много обичаше пържола със зеле — каза Инид. — Когато имаше нещо такова за ядене, той се омазваше до веждите.
Коркорън смени темата:
— Може ли някой да ми каже къде сме? Какво е това място?
— Шапката каза, че това е Магистралата на Вечността — отвърна Буун.