Брана извъртя коня си, за да предпази братовчедка си, но Айона извика:
— Ще се справя! Готова съм. Върви да помогнеш на другите.
Опасявайки се от най-лошото, Брана се втурна през стената от черен огън.
Задуши я зловонна миризма на сяра. Тя повика от въздуха дъжда, топъл и чист, за да я измие. Огънят запращя и угасна, докато си пробиваше път през него.
Близките й бяха окървавени от битката.
Отново дръпна юздите на коня и притегли цялата си сила, и още, и още.
Първо дъждът и вятърът, после земетресение и огън. После всичко наведнъж — в буря, която се сблъска с гнева на Кеван. Издигна се пушек, от който очите й лютяха, а гърлото пареше, но забеляза страх, макар и само искрица, в очите на магьосника, преди да се свлече на земята и да се превърне във вълка.
— Готово! — викна Айона. — Готово е. Светлината. Расте.
— Виждам ги. — Мийра, с лице, обляно в пот и кръв, крещеше с всички сили. — Виждам ги, сенките им. Върви — викна тя на Конър. — Хайде.
— Ние ще го задържим. — Бойл замахна с юмрук и огнено кълбо.
— Кълна се, че ще го задържим. Вървете. — Фин срещна погледа на Брана. — Иначе всичко е било напразно.
Нямаха друг избор, помисли си тя и протегна ръка на Конър, за да я хване и да се метне на гърба на Аня.
— Тя е ранена. Мийра е ранена.
— Трябва да им помогнем да преминат, Конър. Тримата трябва да доведат първите трима. Без тях може да не успеем да я излекуваме.
Сети се за Кател — кървеше от муцуната и от хълбока.
За Аластар, чиито копита разкъсваха телата на изчадията, за соколите, които се спускаха с крясък, разперили остри нокти.
И всичко щеше да е напразно, ако не успееха да доведат тримата на Сърха в настоящето — от плът и кръв.
Скочи с коня право в кръга, плъзна се от гърба му заедно с брат си. Стисна ръката на Айона, на Конър и усети надигането на силата, пламването на светлината.
— Тримата и трима, и трима още — викна тя. — Такова е пророчеството на магията. Елате при нас на всяка цена, появете се сега или всичко е изгубено. Застанете редом с нас в тази нощ и в името на общата ни кръв нека тази битка свърши.
Те дойдоха, тримата на Сърха. Брана с лъка, Иймън с меча си, а Тийгън с жезъла и огромен корем. Без да кажат и дума, те протегнаха ръце и тримата станаха шестима.
Избухна светлина, искряща белота и ослепително сияние. Огънят на силата се разгоря в нея, зашеметяващ, изумителен, отвъд всичко познато.
— Отдалечете го от тях! — Брана чу собствения си глас да отеква в треперещия въздух. — Имаме достатъчно сила да го повалим, но те са прекалено близо.
— Оставете на мен. — Дъщерята на Сърха, Брана, протегна ръката си, с която стискаше тази на брат си. Стрелите излетяха от колчана й, пламнали в бяло, и се забиха в земята между вълка и останалите трима.
Полудял от ярост, вълкът се обърна и се хвърли към тях.
Брана се пусна от кръга, но Конър го затвори след нея.
— Побързай — викна й той.
— Малко по-близо, още само малко. — Но бръкна в торбичката и извади отровата. Бутилката запулсира в ръката й като жива. Вълкът скочи към кръга и тя запрати бутилката към него.
Писъците му раздраха въздуха, блъснаха я с такава сила, че тя залитна. Всички създания, които Кеван бе призовал от утробата на мрака, пламнаха и техните писъци се сляха с воя на вълка.
— Не е свършило. — Айона стисна здраво ръката на Тийгън. — Докато не убием онова, което се е вселило в него, не може да има край.
— Името. — Брана залитна, но Иймън я хвана, преди да падне. — Името на демона. Знаете ли го?
— Не. Ще изгорим каквото е останало от него, ще поръсим сол върху земята.
— Не е достатъчно. Трябва да научим името му. Фин!
Тя понечи да иде при него, но той й махна да стои далеч и падна на колене до окървавеното тяло на вълка.
— Започни ритуала.
— Ти си ранен, както и Мийра и Бойл. Ще си върнеш силите, ако първо те изцелим.
— Започни ритуала — процеди той през стиснати зъби, сключил длани около гърлото на звяра. — Твоята задача е ритуалът. Това е моята.
— Започвай! — Мийра се просна на земята редом с Бойл. — И сложи край!
И тогава звъннаха със звънеца, отвориха книгата, запалиха свещта.
И започнаха да нареждат думите.
В котлето имаше кръв — от светлината и от мрака. Сенки се полюшваха наоколо като танцьори.
На земята Фин зарови пръсти в съдраната козина на вълка.
— Познавам те — изрече тихо той, вторачил се в червените очи. — Ти си мой, но аз не съм твой. — Откъсна камъка от шията му, вдигна го високо. — И никога няма да бъда. Аз съм потомък на Дайхи. Брошката се измъкна изпод ризата на Фин и очите на вълка подивяха от ужас. — Аз съм твоята смърт. Знам кой си. Стоях до олтара ти и чух прокълнатите да зоват името ти. Знам кой си.