Не че го упрекваше за това. Защо да не откъсне няколко цветя по пътя си?
Колкото до нея, по напълно рационални съображения предпочиташе да си остане негова приятелка, а не част от букета.
Въздъхна и вдигна рамене, когато усети въздухът да захладнява. Щеше да се наложи да поговори с него за това – беше глупаво да не го стори. Но след като сподели с Брана и двете се посмеят заедно на всичко.
Щеше да може да поговори с Конър и да представи всичко за весела шега, след като е поприказвала с Брана.
Бръкна в джоба си за ръкавиците, понеже вятърът се усили. А прогнозата сутринта бе за ясно утро, помисли си тя, загледана в облаците, които закриваха слънцето.
И тогава чу името си в шепота на вятъра.
Спря и погледна в посоката, откъдето идваше звукът, забеляза, че стои до голямото изкоренено дърво, закрито от преплетени лиани и клони – до преградата, отвъд която се намираха останките от колибата на Сърха и полянката, която можеше да се мести във времето по волята на Кеван.
Никога преди не беше я викал, не се беше интересувал от нея. И защо да го прави? Тя нямаше сила, не представляваше заплаха. Но сега я зовеше и гласът, в който звучеше съблазън, сякаш я теглеше към себе си.
Знаеше опасностите, помнеше всички предупреждения и рискове, но все пак се озова застанала пред зелената преграда от листа и клони, без да осъзнава как е стигнала дотам. Видя как се пресяга да ги разгърне.
Щеше само да погледне отвъд, само да надникне за миг.
Ръката ѝ докосна лианите и от тях в нея преля някаква замайваща топлина. Усмихната, Мийра се зае да ги разгръща, докато мъглата се стелеше през пролуките.
Соколът нададе писък и се спусна рязко. Проряза пътека в оплетените лиани и тя залитна назад. Започна да трепери все по-силно, когато забеляза, че мъглата стига почти до коленете ѝ.
Ройбиър кацна на поваленото дърво и я погледна с ярките си и проницателни очи.
– Канех се да мина отвъд, да погледна за миг. Ти чуваш ли го? Вика името ми. Искам само да надникна.
Когато отново се пресегна натам, Ройбиър разпери предупредително криле. Зад гърба ѝ кучето на Брана излая глухо.
– Елате с мен, ако искате. Защо не дойдете с мен?
Кател захапа със зъби крайчеца на якето ѝ, задърпа я назад.
– Престани! Какво ти става? Какво е… Какво ми има на мен? – измърмори тя, докато се олюляваше, коленете не я държаха, а главата ѝ бе замаяна. – По дяволите. – Сложи разтреперената си ръка върху голямата глава на Кател. – Добро куче, умно и добро. Да се махаме оттук. – Погледна през рамо към Ройбиър и сенките, които отново избледняваха, докато слънцето пронизваше мъглите. – Хайде всички да се махаме.
Продължи да се държи за кучето и вървеше възможно най-бързо, докато соколът кръжеше и се рееше високо над главите им. Никога през живота си не бе изпитвала такова облекчение да остави гората зад гърба си и да види дома на Тъмната вещица толкова близо пред себе си.
Не се посвени да хукне през глава, нито да се втурне задъхана в ателието на Брана малко преди кучето.
Брана, която тъкмо пресипваше някаква течност с аромат на захарни бисквити от големия тиган в една бутилка, вдигна очи. И моментално остави тигана настрани.
– Какво има? Трепериш цялата. Ела, ела до огъня.
– Той ме повика – успя да изрече Мийра, докато Брана заобикаляше пъргаво работния плот. – Повика ме по име.
– Кеван. – Брана я прегърна през рамо и я заведе пред огнището, настани я удобно в едно кресло. – В конюшните ли?
– Не, не, в гората. Идвах насам. На онова място – точно пред колибата на Сърха. Брана, той ме повика и аз тръгнах. Исках да мина оттатък, да ида при него. Исках го.
– Всичко е наред. Сега си тук. – Погали с длани студените бузи на Мийра, стопли ги.
– Исках това.
– Той е коварен. Кара те да желаеш. Но сега си тук.
– Сигурно нямаше да съм, ако не беше Ройбиър, който се появи изневиделица, за да ме спре, а после и Кател се намеси и здраво захапа якето ми, за да ме издърпа обратно.
– Обичат те също като мен. – Брана се наведе и допря буза до страната на Кател, прегърна я за миг. – Ще ти донеса чай. Недей да спориш. Имаш нужда от него, както и аз.
Първо даде бисквитка на Кател, после излезе навън за малко.
Да благодари на сокола, помисли си Мийра. Да го увери, че всичко е наред и че тя му е благодарна. Брана уважаваше високо проявата на вярност.
За да покаже своята благодарност и за допълнителна утеха, Мийра се смъкна от креслото и се сгуши в Кател.
– Ти си силна и смела, и вярна – прошепна тя. – Няма по-добро куче на света от нашата Кател.
– Няма втора като нея. Седни сега и си поеми въздух. – Брана се зае с приготвянето на чая, когато отново влезе в ателието.