– Изглеждаш ужасно.
– Точно от това имах нужда, за да приключа с този противен ден. Благодаря ти.
Понечи да тръшне вратата под носа му, но той я подпря с рамо. В продължение на минута двамата сякаш си мереха силите. Тя все забравяше, че е по-силен, отколкото изглежда.
– Добре, добре, влизай тогава. И бездруго денят беше ужасен.
– Главата те боли, уморена си и затова си кисела.
Преди да успее да се измъкне, той сложи ръце върху слепоочията ѝ, погали върха на главата ѝ и слезе надолу към тила.
И пулсиращата болка изчезна.
– Вече бях изпила хапче.
– Това действа по-бързо. – Добави и лек масаж на раменете, който сякаш разтопи схващанията там. – Седни и си свали обувките. Ще ти донеса бира.
– Не съм те поканила на бира и сладки приказки. – Заядливостта в гласа ѝ, след като той се бе погрижил всичките ѝ болежки да изчезнат, я накара да се засрами от себе си. А срамът само я провокира още повече.
Той наведе глава леко, а по лицето му бе изписано безкрайно търпение и съчувствие. Искаше ѝ се да го удари с юмрук.
Искаше да облегне глава на рамото му и просто да диша дълбоко.
– Не си яла, нали?
– Едва преди малко се прибрах.
– Седни.
Той отиде до кухнята – ако можеше да се нарече така. Имаше печка с два котлона, нисък и тумбест хладилник, мъничка мивка и плот, които бяха сгушени в ъгъла на стаята.
Тя замърмори грубо под нос, но седна и свали обувките си, докато го наблюдаваше с присвити очи как ровичка наоколо.
– Какво търсиш?
– Замразената пица, без която никога не оставаш, ще стане най-бързо, а и аз бих хапнал от нея, защото също не съм ял.
Извади я от опаковката и я пъхна във фурната. За разлика от майка ѝ, не забрави да настрои таймера. Взе две бутилки бира, отвори ги и се приближи до дивана.
Подаде ѝ едната, седна до нея, вдигна крака върху малката масичка – като мъж, който си е у дома.
– Да започнем от края на деня. Майка ти. Имало е пожар в кухнята, нали?
– Дори и това не беше. Изгорила агнешкото бутче, а реакцията ѝ беше, все едно е предизвикала огнена стихия, която е изпепелила цялото село.
– Е, майка ти никога не е била особено добра готвачка.
Мийра само се изсмя горчиво и отпи от бирата.
– Ужасна готвачка е. Не мога да си представя защо изобщо ѝ е хрумнало да готви вечеря за Донал и приятелката му. Защото така е редно – добави тя веднага. – В нейния свят това е редно, а тя непременно трябва да спазма приличие. Всичко в дома ѝ е в порцелан от “Белийк”, “Роял Тара” и “Уотърфорд”, на прозорците има перденца от ирландска дантела. И бих се заклела, че се облича специално за работа в градината или за пазаруване, сякаш ще обядва в петзвезден ресторант. Всяко косъмче си е на мястото, червилото ѝ никога не се размазва. А не може да свари картоф, без да предизвика бедствие.
Тя млъкна, отпи от бирата си, а той само потупа леко крака ѝ и не каза нищо.
– Живее под наем в къща, която е е размера на градинското бунгало в имението, в което живееше с баща ми. Държи я под ключ, сякаш е трезор, за да се пази от бандите крадци и разбойници, които според нея чакат в засада а не се сеща да отвори поне един прозорец, когато къщата ѝ е пълна с дим.
– Обадила се е на теб.
– На мен, разбира се. Няма как да се обади на Донал, Понеже е на работа, а аз само се мотая с конете. За забавление.
Мийра въздъхна.
– Не иска да прозвучи по този начин, знам го, но точно така го усещам. Тя самата никога не е работила за заплата. Омъжила се е за баща ми като момиче и той направо ѝ е завъртял главата, дал ѝ красив дом с прислуга, която да се грижи за него, отрупал я с разкош. Трябвало е само да бъде красиво украшение за него и да гледа децата – да забавлява гостите му, естествено, но това е същото като да си красиво украшение, а госпожа Ханигън да готви, докато камериерките се грижат за всичко останало.
Нервите ѝ отново се опънаха и тя се вторачи в бирата си.
– После светът ѝ се сринал. Нищо чудно, че е безпомощна и не знае какво да прави в елементарни житейски ситуации.
– Твоят свят също се е сринал.
– Различно е. Бях достатъчно млада, за да се нагодя към: промяната, а и не изпитвах срама, който я измъчваше. Имах си Брана и теб, Бойл и Фин. Тя го обичаше. Обичаше Джоузеф Куин.
– Ами ти, Мийра?
– Любовта може да умре. – Тя отново пийна глътка бира. – Нейната все още не е умряла. Държи негова снимка в сребърна рамка в стаята си. Идва ми да закрещя всеки: път, като я видя. Той никога няма да се върне при нея, а и защо би го приела обратно, ако го направи? Но тя би го приела.
– Не става дума за твоето сърце, а за нейното.
– Нейното се е вкопчило в една илюзия, а не в реалността. Но ти си прав. Нейното сърце страда, не моето.