Той се взря в петното на хоризонта и въздъхна.
— Говоря на себе си.
Кардинг огледа придирчиво шапката. Заобиколи масата и я видя от друг ъгъл. Накрая прецени:
— Доста сполучливо. Откъде се сдоби с октарините?
— Всъщност са хубави кристалчета — обясни Спелтър. — Но заблудиха и теб, нали?
Беше прекрасна шапка. Спелтър дори признаваше пред себе си, че на вид далеч превъзхожда истинската. Старата шапка на Архиканцлерите беше леко оръфана, златните й шевици тъмнееха и се разнищваха. Имитацията обаче приличаше повече на усъвършенствана версия. Имаше стил.
— Особено ми харесват дантелите — сподели Кардинг.
— Дълго се мъчих.
— Но защо не опита с магия?
Кардинг шавна с пръсти и хвана навреме високата студена чаша, която се появи високо над пода. Под хартиеното чадърче и плодовата салата в нея се криеше лепкав скъп алкохол.
— Нищо не стана — откровено го осведоми Спелтър. — Все не успявах да налучкам. Наложи се да шия всички пайети на ръка.
Той вдигна кутията от масата. Кардинг се прокашля в питието си.
— Не я прибирай засега. — Взе кутията от ръцете на ковчежника. — Открай време ми се иска да я пробвам…
Обърна се към голямото огледало на стената в стаята на Спелтър и почтително нагласи шапката върху своите видимо мърляви кичури.
Първият ден под властта на магизточника клонеше към края си и магьосниците бяха успели да променят какво ли не освен самите себе си.
А всички до един опитаха — тихомълком и когато си мислеха, че никой не ги зяпа. Дори Спелтър не се сдържа в уединението на кабинета си. Стана двайсетина години по-млад, сдоби се с такова тяло, че би могъл да троши камъни с юмрук, но щом се разсея, спихна се крайно неприятно в предишната позната външност и възраст. Сегашното състояние му приличаше на ластик. Колкото повече го опъваш, толкова по-силно и болезнено плющи, като го пуснеш. Боздуганите с шипове, двуръчните мечове и чепатите тояги според общоприетите представи са страховити оръжия, но са едното нищо в сравнение с двадесет години, които ти се стоварват наведнъж на главата.
Магизточникът като че не влияеше върху нещата, които поначало си бяха магически. Все пак магьосниците постигнаха забележими подобрения. Например робата на Кардинг вече беше измишльотина от коприна и дантели, натрапваща скъпата си пошлост. В нея той наподобяваше грамадна купа желе, накичена с декоративни покривчици.
— Отива ми, нали? — подхвърли Кардинг.
Кривна леко шапката и си придаде нелепо разпуснат вид.
Спелтър не отговори. Гледаше през прозореца.
Наистина имаше подобрения. Денят не мина напразно.
Нямаше ги древните каменни стени на оградата. Виждаха се изящни балюстради. А отвъд тях градът буквално искреше в същинска поема от бял мрамор и червени керемиди. Река Анкх вече не беше обременената с утайки канавка, каквато я помнеше от малък, а блещукаше с кристална прозрачност и по нечие сполучливо хрумване тлъсти шарани плуваха във водата, чиста като току-що разтопен планински сняг.13
От висотата на птичи полет Анкх-Морпорк несъмнено заслепяваше. Градът сияеше. Трупаните с хилядолетия боклуци бяха почистени.
А това пораждаше у Спелтър чудато безпокойство. Не се чувстваше удобно, сякаш го сърбеше кожата заради нови дрехи. Наистина носеше нови дрехи и наистина го сърбеше, но не в това намираше най-неприятния проблем. Новият свят беше много мил, точно какъвто подобава и все пак… все пак… Искрено ли бе жадувал промяна или само искаше познатото положение да се пренареди малко по-удобно за самия него?
— Попитах те не мислиш ли, че е направена точно като за мен? — обади се Кардинг зад гърба му.
Спелтър се озърна разсеяно.
— А?
— За шапката ти говоря, човече.
— О, да… ъ-ъ… много ти подхожда.
Кардинг въздъхна, свали бароковото творение от главата си и го прибра в кутията.
— Време е да му я занесем. Започна да подпитва къде е.
— Още се тревожа къде може да е истинската шапка — промърмори Спелтър.
— Ето я тук — убедено заяви Кардинг и посочи кутията.
— Не, говоря за… ъ-ъ… истинската.
— Тази е истинската.
— Исках да кажа…
— Това тук е шапката на Архиканцлера — старателно натърти Кардинг. — Би трябвало да знаеш, сам си я правил.
— Да, но… — умърлушено се инатеше ковчежникът.
— В края на краищата ти не би изработил фалшификат, нали?
— Всъщност… ъ-ъ… не.
— Шапка и нищо повече. Тя е това, за което хората я помислят. Щом виждат, че я носи Архиканцлерът, смятат я за истинска. Тъкмо такава е в известен смисъл. Нещата се определят от онова, което правят. Естествено това важи и за хората. Най-същинската сърцевина на магьосничеството, изразена накратко. — Кардинг направи подчертана пауза и тикна кутията в ръцете на Спелтър. — Бихме могли да кажем: „Cogito ergot shapko“.
13
Разбира се, обитателите на Анкх-Морпорк открай време се кълняха, че водата в реката е невероятно чиста. Според тях беше немислимо вода, минала през толкова бъбреци, да не се е пречистила.