Спелтър не издържаше повече. Опря длани на пода и се помъчи да надникне под вратата. Доближи устни до прашния ветровит процеп под най-долната панта и прошепна:
— Ей, слушай! Ъ-ъ… Чуваш ли ме изобщо?
Усети ясно, че нещо зашава далеч навътре в мрака.
Опита пак, люшкащ се между ужаса и надеждата с всеки тежък удар на сърцето си.
— Ей! Аз съм… ъ-ъ… Спелтър. Може ли да поговорим? Моля те…
Може би широки ходила се плъзгаха внимателно по пода или скърцаха нервите на самия ковчежник. Постара се да преглътне, за да му олекне на пресъхналото гърло, и пак заговори тихо:
— Виж какво, разбирам те, ясно, но… те се чудят дали да не закрият Библиотеката!
Тишината някак стана по-звънка. Спящата котка бе наострила слух.
— Всичко това е много лошо! — довери мнението си Спелтър и затисна устата си с длан, стреснат от своята наглост.
— Ууук? — прошумоля зад вратата като оригване на хлебарка.
Събрал смелост, ковчежникът долепи лице до пролуката.
— А дали и… ъ-ъ… Патрицият е при теб?
— Ууук.
— Ами кученцето му?
— Ууук.
— Ох, добре.
Спелтър се просна по корем, уютно невидим в нощта, и потропа с пръсти по вледеняващия под.
— Не би ли се съгласил… ъ-ъ… да ме приютиш вътре?
— Ууук!
Ковчежникът направи самотна гримаса.
— Е, няма ли поне да ме пуснеш за няколко минути? Налага се спешно да си поприказваме по мъжки.
— Иийк!
— Добре, де, като мъж с човекоподобно.
— Ууук.
— Ами няма ли поне ти да излезеш?
— Ууук.
Спелтър въздъхна.
— Много похвална проява на преданост, но вътре ще умреш от глад.
— Ууук ууук.
— Какъв е този друг вход?!
— Ууук.
— Уф, както искаш.
Все пак Спелтър се поободри малко от разговора. Всички останали в Университета сякаш сънуваха наяве, но Библиотекарят не искаше от света нищо освен меки плодове, редовни доставки на каталожни картички и възможността през месец-два да прескача оградата на личния зоопарк на Патриция.14 А този практичен подход вдъхваше спокойствие и на ковчежника.
— Значи всичко ти е наред с бананите и така нататък? — попита Спелтър, след като поумува.
— Ууук.
— Не пускай никого, разбрахме ли се? Ъ-ъ… Според мен това е страшно важно.
— Ууук.
— Добре. — Спелтър стана и си изтръска коленете. Допря устни до ключалката и добави: — Не се доверявай никому.
— Ууук.
В Библиотеката мракът не беше непрогледен, защото неравните редици от книги изпускаха бледо октариново сияние — тавматургично изтичане поради силното окултно поле. Стигаше колкото да открои купчината рафтове, струпани пред вратата.
Бившият Патриций беше грижливо настанен в буркан върху бюрото на Библиотекаря, който пък седеше под плота, увит с одеяло, и държеше Рошльо в скута си.
От време на време хапваше банан.
А Спелтър куцукаше обратно по ехтящите коридори към безопасността на спалнята си. И може би защото ушите му стреснато се ослушваха дори за най-нищожния шум, той долови хлипането.
Не беше най-нормалният звук сред тези стени. В застланите с пътеки коридори край жилищата на старшите магьосници можеше да се чуе какво ли не посред нощ, например хъркане, звън на чаши, фалшиво пеене, понякога и фученето на изтървано заклинание. Но примиреният плач беше такава новост, че Спелтър неволно се промъкна към покоите на Архиканцлера.
Вратата зееше. Ковчежникът си внушаваше, че не бива да прави това, и се приготви да хукне лудешки, но въпреки всичко надникна.
Ринсуинд зяпаше.
— Какво е това? — прошепна.
— Май е нещо като храм — обясни Конина.
Ринсуинд стоеше на едно място, отметнал глава, а тълпите в Ал-Кхали се блъскаха в него и го заобикаляха в човешкото подобие на Брауново движение. „Храм, а?“ Е, не можеше да се отрече, че е голям и се набива на очи. Архитектът си бе послужил с всяка известна хитрина, за да го направи привидно още по-голям и да натрапи на всеки зяпач убеждението, че той, от друга страна, е нищожен и обикновен, защото си няма толкова много куполи.
Ринсуинд обаче смяташе, че се е научил да разпознава свещените градежи. А фреските по тези големи надвисващи стени не изглеждаха особено религиозни. Участниците в сцените доста се забавляваха. Беше почти сигурно. Ами да, нямаше спор по въпроса. Би било нелепо да не им е весело от такива занимания.
— Не танцуват, нали? — подхвърли той в напразен опит да не повярва на собствените си очи. — Да не е някаква акробатика?
Конина примижа в рязката ярка светлина.
— Не бих казала — проточи замислено.
Ринсуинд се опомни.