Е, не избор в буквалния смисъл, защото магьосниците не си позволяват да паднат до унизителната процедура на гласуването. Поначало се знаеше, че на боговете се пада да подберат новия Архиканцлер, а тази година човек можеше да се хване на бас, че божествените погледи са се спрели на стария Вирид Уейзигуз, достопочтен дъртак, който търпеливо чакаше реда си от много години.
Архиканцлерът на Невидимия университет беше и официален предводител на всички магьосници из целия Диск. Някога това означавало, че той бил най-могъщ в боравенето с магии, но времената напоследък бяха по-спокойни, а и — откровено казано — старшите магьосници проявяваха склонност да смятат, че практическата магия е малко под достойнството им. Предпочитаха да се занимават с администрация — далеч по-безопасно, но почти толкова забавно запълване на времето. Естествено бяха привърженици и на изобилните пиршества.
Дългият следобед се точеше мудно. Шапката си лежеше върху избелялата възглавничка в покоите на Уейзигуз, а обитателят им лежеше във ваната пред камината и си сапунисваше брадата. Други магьосници дремеха в кабинетите си или излизаха за лека разходка в градината с цел изостряне на апетита преди банкета довечера. Най-често десетина крачки им стигаха.
В Голямата зала, под нарисуваните или изваяните очи на двеста предишни Архиканцлери, подчинените на иконома нареждаха дългите маси и скамейки. А под сводестите тавани на кухните… въображението ви вероятно няма нужда от помощ, за да си представи картинката. Тя включваше премного мазнина, жега и крясъци, качета хайвер, цели телета на шиш, връзки наденички, опънати като гирлянди от стена до стена. Главният готвач се трудеше в един зимник, за да довърши модел на Университета, направен незнайно защо от масло. Поднасяше такива измишльотини на всеки банкет — маслени лебеди, маслени сгради, цели зоопаркове от гранясали, мазни, жълтеникави фигурки. Така се забавляваше, че от съжаление никой не събра смелост да му забрани.
А в своя лабиринт от изби икономът се промъкваше между бъчвите, отсипваше и вкусваше.
Атмосферата на очакване стигна чак до гарваните по Кулата на занаята, висока около двеста и петдесет метра и обвеяна със славата на най-старата постройка в света. Нейните ронещи се зидове бяха приютили жизнени миниатюрни горички високо над градските покриви. Горе се бяха развили съвсем нови видове буболечки и дребни бозайници. Хората рядко се престрашаваха да изкачат стъпалата заради плашещото свойство на кулата да се полюшва и от слаб ветрец, затова гарваните я бяха превзели. Сега летяха около стените й доста възбудени, досущ като мушици преди гръмотевична буря. Нямаше да е зле, ако някой бе вдигнал глава, за да ги погледне.
Предстояха ужасни събития.
Вие бихте се досетили, нали?
Не сте само вие.
— Какво ги прихвана? — изкрещя Ринсуинд в шумотевицата.
Библиотекарят се наведе пъргаво, защото тежка книга с черна кожена подвързия скочи от лавицата и увисна във въздуха на изпънатата си верига, после се претърколи и затисна с тяло екземпляр на „Уводъ въ демонулогийъта“ от Малефицио, който се опитваше усърдно да строши собствената си поставка.
— Ууук! — отвърна Библиотекарят.
Ринсуинд затисна с рамо един треперещ рафт и набута с коляно шумолящите томове по местата им. Врявата беше непоносима.
Книгите за магия имат собствен живот в известен смисъл, някои дори са прекалено буйни. Например първото издание на „Некротеликомникон“ трябвало да бъде затиснато между железни плочи, „Истинското изкуство на левитацията“ от век и половина се мотаеше някъде под тавана, а „Кратък справочник по сексуални заклинания“ се съхраняваше в отделна стая, сложен в буре с лед и под строгото ограничение да го четат само магьосници, навършили осемдесет години. Най-добре и мъртви.
Но дори инкунабулите и гримоарите за всекидневна употреба, наредени по предните лавици, бяха неспокойни и наплашени подобно на обитателите на кокошарник, под чиято врата ровичкат космати лапи. Измежду затворените корици се разнасяше приглушено чегъртане като от нокти.
— Какво каза? — провикна се Ринсуинд.
— Ууук!2
— Вярно си е!
Като почетен помощник-библиотекар Ринсуинд не бе напреднал много отвъд най-простите правила за съставяне на каталози и носенето на банани. Неволно се възхити на Библиотекаря, който подрипваше между клатушкащите се рафтове, прокарваше длан от сякаш продъбена черна кожа по трепереща корица или успокояваше уплашен тезаурус с тихичко нечленоразделно мърморене.
Не след дълго Библиотеката започна да се укротява и Ринсуинд усети как се отпускат мускулите на раменете му.
2
Магическа злополука в Библиотеката (вече сме изтъквали, че тя не е типичното средище на гумените печати и десетичната каталожна система) превърна Библиотекаря в орангутан. Оттогава се съпротивляваше срещу всеки опит да му бъде върнат предишният облик. Харесваше дългите си ловки ръце, хватателните пръсти на краката и правото да се почесва пред очите на околните. Но най-много му допадаше фактът, че основните въпроси на битието изведнъж се сведоха до смътно любопитство, от кого ли ще успее да получи следващия банан. Не може да се каже, че Библиотекарят вече не съзнаваше трагичната извисеност на човешкия живот. Но лично на него не му пукаше.