Жезълът висеше във въздуха на броени метри от него, обгърнат от блед октаринов ореол.
Ковчежникът се изправи предпазливо и без да отделя поглед от гадното нещо, плъзна гръб покрай стената. На ъгъла установи, че жезълът не е помръднал, а само се е въртял, за да сочи към него.
Спелтър писна немощно, вдигна полите на робата си и хукна.
Жезълът се озова отпреде му. Ковчежникът заби пети в земята и спря, шумно поемайки си дъх.
— Няма да ме уплашиш — заяви той, обърна се и тръгна в друга посока.
Щракна с пръсти и вече носеше факел с ярък бял пламък (само октариновите оттенъци по края издаваха, че факелът е сътворен с магия).
Жезълът пак стърчеше пред него. А огънят на факела беше засмукан в тясна ивица бял пламък, която изчезна с тих пукот.
Спелтър чакаше с насълзени от ослепителната светлина очи, но макар жезълът още да висеше отсреща му, не се възползва от неговата безпомощност. Когато зрението му се възстанови, зърна по-тъмен правоъгълник вляво. Стълбата към кухните.
Стрелна се към нея, прескачаше невидимите стъпала, тръсваше се неочаквано и тежко на недостъпни за погледа му площадки. В далечината лунните лъчи проникваха през решетка и ковчежникът знаеше, че някъде там има врата към света отвън.
Спелтър се повлече по тъмната пустиня на пода. Препъваше се, глезените го боляха, а собственото му дишане заглушаваше всички останали звуци, сякаш си бе пъхнал главата в голяма раковина.
Разни неща издрънчаваха по краката му. Разбира се, вече нямаше плъхове, но напоследък кухните бяха занемарени. Макар готвачите на Университета да се славеха като най-изкусните в света, всеки магьосник можеше да си сътвори ястия, недостъпни за обикновените кулинарни дарби. Големите медни тигани висяха ненужни на стената и потъмняваха бавно, а в печките под гигантския свод на димоотвода имаше само студена пепел…
Жезълът запречваше задната врата като резе. Завъртя се, когато Спелтър се олюля към него, и увисна с безмълвна злоба. После плавно се плъзна към ковчежника.
Спелтър заотстъпва, краката му се хлъзгаха по мазните камъни, после се блъснаха в нещо и той изквича. Зашари с ръка зад гърба си. Не напипа нищо повече от дъска за рязане.
Пръстите му търсеха отчаяно и макар да не се надяваше на нищо, откриха забито в дървото сатърче. Подтикнати от инстинкт, древен като самото човечество, те стиснаха дръжката.
На Спелтър му свършваха въздухът, търпението, възможностите за бягство и времето. Беше и уплашен до полуда.
Затова щом жезълът се зарея пред него, той вдигна рязко сатърчето и замахна с колкото сили му бяха останали…
И се поколеба. Всичко магьосническо в него се възпротиви срещу съсипването на такова могъщество, което дори сега се чудеше как да присвои и използва…
Жезълът се завъртя така, че да сочи към него.
През няколко коридора оттам орангутанът подпираше с гръб вратата на Библиотеката и гледаше синкавобелите отблясъци, проникващи през пролуката отдолу. Чу далечното изпращяване на необуздана енергия, последвано от звук, който започна ниско и завърши толкова тънко, че и Рошльо, притиснал ушите си с лапи, не го долови.
Накрая имаше слабичък, съвсем обикновен шум, какъвто причинява разкривеното и разтопено метално острие на сатърче при падане на каменни плочи.
След такъв шум тишината се стоварва подобно на топла лавина.
Библиотекарят се обгърна с нея като с наметало и се загледа в безкрайните редици книги по рафтовете, всяка в пулсиращото слабо сияние на собствената си магия. Лавица след лавица томове го гледаха отгоре.15 И те бяха чули. Усещаше страха им.
Орангутанът постоя неподвижно като изваяние, но накрая явно взе решение. Заподскача, подпирайки се на юмруци, дълго рови в бюрото си и извади дебела халка, натежала от ключове. Върна се на средата, изправи се и заяви много натъртено:
— Ууук.
Книгите впериха погледи в него от рафтовете си. Бе приковал вниманието им.
— Що за място е това? — чудеше се Конина.
Ринсуинд се огледа и си позволи смътна догадка.
Още се намираха в сърцето на Ал-Кхали. Чуваше гълчавата зад стените. Но в гъмжащия от хора град някой бе разчистил огромно пространство, за да го огради със стени и да създаде толкова романтична в естествеността си градина, че изглеждаше не по-истинска от захарно прасенце.
— Ами доколкото виждам… — престраши се Ринсуинд — … някой си е присвоил земя с обиколка десетина километра, за да я пази със стени и кули.
15
Или отдолу, или отстрани. Подредбата на Библиотеката в Невидимия университет е направо топологичен кошмар. Тежкото присъствие на струпаната тук магия изкривява измеренията и притеглянето в такива оплетени спагети, че и майсторът на визуални главоблъсканици М. Ешер би трябвало да си полегне… или да се усуче, ако иска… за да се успокои.