— Ами-и… Господарю, можехте да ни предупредите по-раничко…
— … за да ги разпалим отново.
Везирът стовари юмрук по масата. Капитанът изведнъж се оживи неприятно.
— Имаме змийска яма, господарю.
Другите стражи закимаха. Змийската яма винаги оставаше резервен вариант.
Четири погледа се впиха в Ринсуинд, който стана и изтръска пясъка от коленете си.
— Как си настроен към змиите? — подкачи го един страж.
— Змиите ли? Не ги харесвам много…
— Да, в змийската яма — реши Абрим.
— … но нямам нищо против някои от тях… — продължи Ринсуинд, обаче двама стражи го хванаха за лактите.
В действителност имаше една-единствена предпазлива змия, която упорито се свиваше в края на здрачната яма и наблюдаваше недоверчиво Ринсуинд, може би защото й приличаше на мангуста.
— Здрасти — обади се тя след малко. — Ти да не си магьосник?
Като змийска реплика думите бяха изненадващ напредък в сравнение с обичайното съскане, но потъналият в униние Ринсуинд не загуби време да се чуди, а само отвърна троснато:
— Написано е на шапката ми, не можеш ли да четеш?
— Мога. На седемнадесет езика. Научих се.
— Нима?
— Да, поръчах си самоучители. Но се старая да не чета излишно, разбира се. Не ми се полага.
— Така изглежда.
Ринсуинд несъмнено не бе чувал по-школуван змийски глас.
— Опасявам се, че същото се отнася и за гласа ми — додаде змията. — Всъщност не би трябвало да говоря с теб. Поне не по този начин. По-подходящо би било да правя опити да те убия.
— Владея изумителни и чудновати сили — увери я Ринсуинд.
Оправда се мислено, че почти пълната неспособност да научи каквато и да било магия наистина е смайваща у един магьосник. Пък и не му беше неудобно да излъже змия.
— Виж ти… Е, значи няма да се заседиш тук.
— Хъм?
— Предполагам, че всеки момент ще излетиш право нагоре.
Ринсуинд огледа петметровите отвесни стени на ямата и разтърка синините си.
— Бих могъл — подхвърли сдържано.
— В такъв случай ще имаш ли нещо против да ме вземеш със себе си?
— Ъ?
— Звучи малко нахално, съзнавам, но тази яма е… същинска дупка.
— Да те взема ли? Ти си змия, това е твоята яма. Идеята е да си пълзиш тук, а хората да бъдат хвърляни при теб. Повярвай ми, изучил съм правилата.
Зад змията една сянка се разгъна и пристъпи напред.
— Крайно нелюбезно отношение дори към една змия — произнесе съществото и излезе на светло.
Беше младеж, по-висок от Ринсуинд. Тоест Ринсуинд в момента седеше, но дори да стоеше, пак щеше да бъде по-нисък от непознатия.
Да опишем младежа като слабоват би означавало да пропуснем идеалната възможност да употребим думата „хърбав“. Външността му заблуждаваше, че сред неговите прадеди е имало закачалки и сгъваеми столове. Хилавостта му се набиваше на очи заради дрехите.
Ринсуинд пак се взря в него.
Беше познал от първия път.
Светлокосият младок носеше осветеното от традицията облекло на варварските герои — няколко кожени ремъка с декоративни кабари, големи космати ботуши, малка кожена препаска, останалото беше настръхнала от влажната яма собствена кожа. Типична гледка — в Анкх-Морпорк всеки ден се срещаха десетки търсачи на приключения със същата премяна, но беше немислимо да видиш някого от тях с…
Младежът забеляза накъде гледа Ринсуинд и вдигна рамене.
— Нищо не мога да направя. Обещах на мама.
— Вълнено бельо?!
Необикновени случки имаше в Ал-Кхали тази нощ. Откъм морето напираше сребристо сияние и озадачаваше астрономите в града, но то не беше най-чудатото нещо. Мънички проблясъци на сурова магия изскачаха от острите ръбове подобно на статични заряди. И те не бяха най-смахнатите.
Най-странното нещо влезе в една кръчма на края на града, където вечният вятър вкарваше миризмите на пустинята през всеки неостъклен прозорец. Нещото се настани насред помещението.
Седящите в кръчмата го позяпаха, сръбвайки кафе с малко пустинен орак. Това питие, направено от сок на кактуси и отрова на скорпиони, е сред най-могъщите алкохолни напитки във Вселената. Чергарите на пустинята обаче не я пият, за да се замаят. Прибягват до нея поради нуждата от средство, което да противодейства на клачианското кафе.
Не защото с това кафе човек би могъл да прави покривите водоустойчиви. Не защото то минаваше през несвикналия стомах като горещо стоманено топче през масло. Причиняваше и още по-лоши състояния.
По-точно изтаврязваше.19
Синовете на пустинята се взираха с подозрение в своите кафени чаши колкото напръстници и се питаха дали не са прекалили с орака. А дали всички виждаха същата картинка? Щяха ли да се изложат, ако подхвърлят някоя дума по този повод? Такива са тревогите на човек, който поддържа правдоподобен образ на чедо на дълбоката пустиня с нетрепващ взор. Посочи ли с треперещ показалец, за да изкряка: „Ей, вижте, току-що влезе сандък със стотина крачета, не е ли изумително?“, би проявил ужасна и може би гибелна липса на мъжкарство.
19
В една наистина магическа вселена всичко има своята противоположност. Например съществува антисветлина. Тя не е едно и също с мрака, който означава само липса на светлина. До антисветлината стигате, когато минете през мрака и излезете