Магьосниците не изтребват простосмъртните, защото: а) рядко ги забелязват; б) смятат, че не е честно да се възползват от неоспоримото си предимство; в) пък и кой тогава би се занимавал с готвенето, отглеждането на храната и останалото? А посегателството с магия срещу събрат в Занаята си беше почти неосъществимо заради безбройните слоеве от защитни заклинания, които всеки благоразумен магьосник непрекъснато поддържаше около себе си.21 Първото, което научава недораслият студент в Невидимия университет (след като му покажат гардеробчето и тоалетната), е да се брани денонощно.
Някои хора твърдят, че това е параноя, но грешат. Параноиците само се заблуждават, че някой ги дебне. Магьосниците го знаят.
Злощастният магьосник носеше свръхестественото съответствие на дебела един метър броня от закалена стомана, но тя се топеше като масло пред газова горелка. Пръсна се в миг.
Ако има думи, с които да опишем какво го сполетя след това, те навярно са затворени под кориците на някой подивял тезаурус в Библиотеката на Невидимия университет. По-добре да оставим случката на въображението. Макар че всеки, който би могъл да си представи гърчещата се форма, която Ринсуинд гледаше милостиво няколко секунди, преди тя да избледнее, е кандидат за прословутото бяло блейзърче с връзващи се отзад дълги ръкави.
— Така ще погинат всички врагове — възвести Абрим и обърна лицето си към върха на кулата. — Предизвиквам ви. А Традицията повелява, че който не ми се опълчи, трябва да ми се подчини.
Последва дългото тягостно мълчание на хора, които се заслушват много напрегнато. След малко отгоре долетя неуверен глас:
— И къде го има това в Традицията?
— Аз въплъщавам Традицията.
Далечен шепот, после същият глас отвърна:
— Традицията е мъртва. Магизточникът е над…
Изречението завърши с писък, защото Абрим вдигна лявата си ръка и прониза въздуха с тънък зелен лъч, насочен точно към наглеца.
А горе-долу по същото време Ринсуинд установи, че може да движи крайниците си по своя воля. Шапката поне замалко бе загубила интерес към тримата си спътници. Той се озърна с ъгълчето на окото си към Конина. За частица от секундата постигнаха безмълвно съгласие, сграбчиха Найджъл за ръцете, обърнаха се и побягнаха. Не спряха, докато от кулата не ги деляха няколко стени. Ринсуинд се бореше с неприятното очакване нещо да го удари в гърба. Може би целият свят.
Тримата рухнаха върху купчина парчетии и полежаха да си поемат дъх.
— Нямаше нужда да постъпвате така с мен — промърмори Найджъл. — Тъкмо се наканих да му дам да се разбере. Как иначе ще стана…
Зад тях отекна взрив, пъстри ивици светлина пронизаха с писък въздуха и изтръгнаха искри от оцелелите зидове. Изгърмя звук като измъкване на гигантска тапа от мъничка бутилка, разнесе се смях, в който незнайно защо не се долавяше веселие. Земята се разтресе.
— Какво е това? — промълви Конина.
— Магическа война — изтъкна очевидното Ринсуинд.
— Това добре ли е?
— Не.
— Но нима не искаш магьосничеството да възтържествува? — учуди се Найджъл.
Ринсуинд вдигна рамене и се долепи до земята, защото нещо невидимо, но голямо избръмча над главите им.
— Не съм виждал как се бият магьосниците — оживи се Найджъл и понечи да се покатери върху купчината, но изквича, когато Конина впи пръсти в крака му.
— Не ми се вярва идеята да е много уместна — натърти тя. — Ти какво ще кажеш, Ринсуинд?
Магьосникът само завъртя глава начумерен и взе едно камъче. Подхвърли го над съсипаната стена, то се превърна в синьо чайниче, падна и се счупи.
— Заклинанията взаимодействат. Никой не може да познае какво ще направят.
— Но нали сме в безопасност зад стената? — обезпокои се Конина.
Ринсуинд се ободри донякъде.
— Наистина ли?
— Теб питах.
— О-о… Не сме. Не вярвам. Най-обикновени камъни. Едно точно заклинание и… пуф!
— Пуф ли?
— Именно.
— Да избягаме ли малко по-нататък?
— Струва си да опитаме.
Стигнаха до поредната оцеляла стена няколко секунди преди случайно отклонило се кълбо жълт огън да се забие в предишното им скривалище и да го преобрази в нещо твърде гнусно. Цялата местност около кулата се въртеше в торнадо от блещукащ въздух.
— Имаме нужда от план — отсъди Найджъл.
— Например да избягаме по-надалеч — предложи Ринсуинд.
— С това нищо не постигаме!
— Напротив, постигаме най-важното.
— Колко трябва да се отдалечим, за да сме на сигурно място? — попита Конина.
21
Разбира се, магьосниците редовно се избиваха помежду си с обикновени средства, но това беше в рамките на разрешеното. Смъртта от убийство се смяташе за естествена в магическите среди.