Ръцете на Ринсуинд се мятаха неовладяно над струпаните по масата празни чаши. Почти успя да забрави хлебарките. След още едно питие сигурно би успял да не мисли и за тичащия дюшек.
— Юууу! Огнено кълбо! Зззът! Изчезва яко дим! Ииий!… Извинявай.
Библиотекарят внимателно издърпа халбата с остатъци от бира извън обсега на размаханите му ръце.
— Прилична магия, туй е то.
Ринсуинд не си позволи да се оригне.
— Ууук.
Ринсуинд се зазяпа в пяната от последната си бира, а после много предпазливо, за да не му се откачи главата, се наведе и наля малко в чинийка за Багажа, който се криеше под масата за облекчение на собственика си. Обикновено го засрамваше в кръчмите, като издебваше в гръб пиячите и ги тормозеше, докато не му дадат малко чипс.
Зачуди се замаяно къде ли е дерайлирал влакът на мисълта му.
— Та докъде бях стигнал?
— Ууук — намекна му орангутанът.
— Ъхъ… — оживи се Ринсуинд. — От мен да знаеш, не са си губили времето с разни степени и рангове. В онези дни е имало магизточници. Бродели по света, откривали нови заклинания, преживявали приключения…
Потопи пръст в бирената локвичка и се зае да рисува по осеяния с петна и изподраскан плот на масата.
Един от наставниците му бе казал за него, че „да наречем представата му за теорията на магията отчайваща би означавало да не ни останат подходящи думи за уменията му в практиката“. Това открай време озадачаваше Ринсуинд. Не искаше да се съгласи с факта, че трябва да си вещ в магиите, за да бъдеш магьосник. В дълбините на мозъка си таеше увереност, че наистина е магьосник. И това нямаше нищо общо с майсторството му в магиите. То беше само допълнително достойнство, но не и определящо.
— Като малък — заговори натъжен — видях рисунка на магизточник в една книжка. Стоеше на планински връх, размахваше ръце и образуваше вълни, а те напираха нагоре както в Анкхския залив при ураган и навсякъде около него се виеха мълнии…
— Ууук?
— Откъде да знам защо не си го е отнесъл, може да е носил гумени ботуши — сопна се Ринсуинд и продължи замечтан: — Имаше си един такъв жезъл, също и шапка досущ като моята, очите му пък светеха, от пръстите му се излъчваше сияние. Тогава си рекох, че някой ден и аз ще стана такъв и…
— Ууук?
— Нека да е малка този път.
— Ууук.
— Как плащаш толкова поръчки? Когато някой ти даде пари, ти си ги пъхаш в устата.
— Ууук.
— Брей, да се не начуди човек…
Ринсуинд довърши скицата си от бира. Фигурка като от клечици стоеше върху канара. Не приличаше много на автора (рисуването с бира не предполага точност), но поне трябваше да е като него.
— Ей такъв исках да бъда — повтори Ринсуинд. — Бум! А не цялата тази мърльовщина наоколо. Книги и още какво ли не, а не бива да е така. Имаме нужда от истинско магьосничество.
Последното му твърдение би спечелило наградата за най-нелепо изказване през този ден, но Ринсуинд добави:
— Жалко, че вече няма такива като тях.
Спелтър потропа по масата с лъжицата си.
Беше много напет в церемониалната си роба, с качулката от пурпур и вермин6, обозначаваща принадлежността му към Достопочтения съвет на прорицателите, и жълтия пояс на магьосник пета степен. Минаха три години, откакто постигна пета степен, и чакаше някой от шестдесет и четиримата магьосници шеста степен да освободи място, като опъне петалата. Но в момента беше дружелюбно настроен. Не само че току-що погълна вкусна вечеря, а и в покоите си бе приготвил малка стъкленица с гарантирано незабележима на вкус отрова. При правилна употреба това средство щеше да му осигури повишение след броени месеци. Животът му се струваше хубав.
Големият часовник в дъното на залата всеки момент щеше да отбележи девет часа.
Тракането на лъжицата не постигна желаното въздействие. Спелтър докопа метална халба и я стовари безмилостно по масата.
— Братя! — кресна и кимна, щом гълчавата замря. — Благодаря ви. Моля ви да се изправите, за да проведем церемонията на… ъ-ъ… ключовете.
Разнесоха се кикот и оживено мърморене. Магьосниците побутнаха назад скамейките и станаха, олюлявайки се.
Двукрилата врата на залата беше заключена и залостена с три резета. Новоизлюпеният Архиканцлер трябваше да помоли три пъти да го пуснат, преди да му отключат, което пък щеше да покаже, че е избран със съгласието на целокупното магьосничество. Или нещо подобно. Произходът на обичая се губеше в тъмата на миналото, а това е причина, не по-лоша от всяка друга, да бъде спазван неотклонно.
6
Верминът е черно-бяло животинче, сродно на лемингите, и се среща в студените земи около Главината. Кожата му се добива рядко и трудно, затова се цени много, особено от самия вермин. Себичната гадинка е готова на всичко, за да не се раздели с нея.