— Защо си тук? — сопна й се и припряно заопипва в пряспата.
— Не че ти се бъркам — кротко промълви момичето, — но какво си намислил?
Виждаше напиращата вълна от тласкан сняг и пръст, чуваше ритмичното пращене на повалени дървета. А над гората, толкова високи, че в първия миг се сливаха с небето, надвисваха синьозелените ръбове.
— Не е кой знае какво — призна Найджъл. — Тук сме единствено за да им се опълчим и толкова.
— Но няма да променим нищо — възрази Конина.
— За мен има значение. Щом бездруго ще умрем, предпочитам да е така. Героично.
— А героично ли е да умреш така? — усъмни се тя.
— Според мен — да. По въпроса за моята смърт важи само моето мнение.
— А-а…
Два елена изскочиха слепешката на поляната, изобщо не забелязаха хората и продължиха в галоп нататък.
— Няма нужда да стоиш при мен — увери я Найджъл.
Конина се загледа в пръстите си.
— Мисля, че е редно… Знаеш ли, мислех си дали… ако ме разбираш… можехме да се опознаем по-добре…
— Беше решила да станем господин и госпожа Зайкодуп ли? — направо задълба в същината той.
Зениците й се разшириха.
— Ами всъщност…
— А ти коя роля щеше да поемеш? — прекъсна я Найджъл.
Водачът на глетчерите заора в поляната зад челната си вълна, върхът му се губеше в сътворения от самия него облак.
В същия миг дърветата отсреща се превиха под горещ вятър, задухал откъм Ръба. Носеше гласове — раздразнени и сприхави — и се заби в облаците като нажежен железен прът в чаша вода.
Конина и Найджъл се проснаха по очи в снега, който тутакси се размекна в топла мътилка. Над тях бушуваше стихия като гръмотевична буря, допълнена с необуздани крясъци. По-късно си спомниха, че са доловили яростни спорове. Шумотевицата се проточи, но накрая се отдалечи към Главината.
Сгорещена вода попиваше в елека на Найджъл. Той се надигна нерешително и побутна Конина.
Двамата изджапаха в кишата и калта до билото, покатериха се върху безразборно струпаните дънери и камъни, и зяпнаха пейзажа.
Ледниците отстъпваха под натъпкан с мълнии облак. След тях оставаше бъркотия от езерца и локви.
— Ние ли го направихме? — поколеба се момичето.
— Щеше да е хубаво, ако можехме да си го въобразим, нали?
— Да. И все пак ние ли…
— Едва ли. Кой знае? Я да си намерим кон.
— Беше Апогеят или горе-долу същото. Сигурен съм — заяви Война.
Бяха се изнизали от таверната и седяха на пейка под следобедното слънце. Дори Война се размекна достатъчно и смъкна малко части от бронята си.
— Де да знам — отвърна Глад. — Не ми се вярва.
Мор затвори гуреливите си очи и се облегна на топлия зид.
— В главата ми се мярка нещо за края на света.
Война се почесваше замислено по брадичката. И хълцаше.
— Ама как — целия свят ли?
— Тъй си мисля.
Война помисли още малко.
— Като гледам, разминало се е.
Жителите на Анкх-Морпорк се завръщаха в града, отървал се от пустите мраморни зали, за да се ширне отново хаотично и пъстро като локва изповръщано пред денонощната закусвалня на Историята.
И Университетът пак бе съграден или се възстанови сам, или по някакъв необичаен начин се оказа, че изобщо не е бил разрушаван. Всяко стъбълце бръшлян, всеки гниещ зид си бяха на мястото. Магизточникът бе предложил услугите си да сътвори всичко наново, гредите свежи, камъните излъскани, но Библиотекарят се възпротиви непреклонно. Искаше всичко да си бъде постарому.
И магьосниците се довлякоха по двама-трима към средището си с пукването на зората, шмугваха се в предишните си стаи, като внимаваха погледите им да не се срещат. Мъчеха се да възстановят в паметта си неотдавнашното минало, което вече беше невероятно като съновидение.
Конина и Найджъл се появиха в часа за закуска и от добро сърце намериха конюшня за жребеца на Война.26 Момичето настоя да потърсят Ринсуинд в Университета, затова двамата първи съзряха книгите.
Томовете излитаха от Кулата на Занаята, описваха спирали около зданията на Университета и пикираха към входа на възродената Библиотека. Няколко по-нагли гримоари гонеха врабчетата или се рееха подобно на ястреби над ятото.
Библиотекарят се облягаше на рамката на вратата и наблюдаваше благодушно питомците си. Размърда вежди към Конина — най-близкото подобие на поздрав, което постигаше.
— Тук ли е Ринсуинд? — попита момичето.
— Ууук.
— Моля?
Орангутанът не продума повече, а ги хвана за ръце и ги задърпа към кулата като чувал между два пръта.
Вътре бяха запалени свещи, Коин седеше на столче. Библиотекарят ги въведе с поклон като древен служител в най-старото семейство на света и излезе.
26
Който мъдро реши повече да не лети и изживя остатъка от дните си впрегнат в каретата на възрастна дама. Не се знае какво стори Война. Няма съмнение, че поне си е намерил друг кон.