— Тот смята, че трябва да си намерим подслон — сподели Дурник с Белгарат. — Пролетните бури в тази част на света са много опасни.
Белгарат сви рамене.
— И друг път ме е валял дъжд.
— Според него бурята няма да трае дълго — продължи Дурник, но ще е много страшна. Ще мине до утре сутринта. Наистина мисля, че трябва да го послушаме, Белгарат. Не ще има само дъжд и вятър. Тот твърди, че обикновено се разразяват опасни градушки, а ледените парчета достигат големината на ябълка.
Белгарат погледна вече синкавочерните облаци на запад. В мрачните им туловища се раждаха светкавици, политащи страховито към земята.
— Добре — реши вълшебникът. — Днес едва ли ще изминем още много път, дори да продължим. Тот знае ли някакъв подслон наблизо?
— След около левга ще стигнем до някакво селце с множество ферми наоколо — каза Дурник. — Ако и то е като другите, които отминахме, в него няма да има жива душа. Трябва да намерим къща с достатъчно добър покрив, за да ни предпази от градушката.
— Тогава да побързаме. Бурята се приближава. Ще потърся Белдин и ще го помоля да огледа наоколо. — Възрастният мъж вдигна лице към небето и Гарион усети как мисълта му се разнася в пространството.
Приятелите препуснаха напред в галоп. Наметалата им плющяха под все по-страшните напори на вятъра, който носеше със себе си неприятен студ и първите ледени капки на студения дъжд.
Когато се изкачиха на билото на хълма над пустото село, видяха, че бурята вече е надвиснала над откритата равнина.
— Ще връхлети съвсем скоро — извика Белгарат и гласът му се разнесе като мощно ехо сред свистенето на вятъра. — Трябва да я изпреварим.
Спуснаха се по хълма сред бясно люшкащите се треви, а след това преминаха през нивите, заобикалящи селото. То беше заградено със стена, но портата беше изкъртена и в много от къщите имаше следи от скорошни пожари. Изведнъж Гарион чу рязък звук, след това още един, последван от още няколко.
— Започна да вали град! — изкрещя той.
Изведнъж Велвет извика от болка и сграбчи рамото си. Силк, без въобще да се замисля, приближи коня си до нейния и я зави с наметалото си, за да я защити от градушката.
Белдин стоеше в двора на една почти непокътната къща.
— Тук! — извика той. — Вратите на обора са отворени! Вкарайте конете!
Всички скочиха от седлата и бързо въведоха конете в подобния на пещера обор. След това затвориха вратите и се втурнаха през двора към къщата.
— Провери ли дали в селото има хора? — извика Белгарат, докато влизаха.
— Няма никой — отговори му Белдин. — Освен ако някой не се е скрил в някое мазе.
Тропотът на ледените зърна отвън ставаше все по-силен и постепенно прерасна в постоянен тътен. Гарион погледна през открехнатата врата. Големите ледени буци падаха от небето и се разбиваха на парчета върху калдъръма. С всеки момент ставаше все по-студено.
— Мисля, че се скрихме точно навреме — рече кралят на Рива.
— Би ли затворил вратата, Гарион? — помоли го Поулгара. — И хайде да запалим огън.
Личеше, че къщата е напусната много припряно. Масата и столовете бяха преобърнати и по пода се търкаляха парчета от счупени глинени съдове. Дурник се огледа и откри в ъгъла остатък от свещ. После изправи масата, постави свещта в парче от счупена чиния и извади кремъка и огнивото си.
Тот отиде до прозореца, отвори го, протегна ръка навън и затвори кепенците.
Свещта започна да капе и да пращи, но след това пламъкът стана силен и неподвижен, хвърляйки в стаята златисти отблясъци. Макар че по пода имаше разхвърляни боклуци и преобърнати мебели, стаята изглеждаше добре. Стените бяха варосани, гредите над главите им бяха тъмни и гладко одялани. Имаше и голямо огнище, а до него купчина дърва за огрев.
— Хайде — подкани ги Поулгара. — Не стойте така. Мебелите трябва да се подредят, някой трябва да измете пода. Освен това ни трябват още свещи. Искам да огледам спалните помещения.
Бързо подредиха и почистиха. Дурник запали огъня, огледа го критично и каза:
— Ще ида да нагледам конете. Искаш ли да донеса вързопите с багажа, Поул?
— Засега ми трябват само храната и готварските съдове, скъпи. Не мислиш ли, че трябва да изчакаш малко, докато градушката намалее?
— Над пътеката до конюшнята има широка стряха — отвърна той. — Хората, които са я построили, са познавали добре тукашния климат. — Той излезе, следван от Тот и Ерионд. Гарион отиде до Велвет, която седеше на една грубо издялана пейка и държеше дясното си рамо. Лицето й беше бледо, а челото й беше покрито с пот.