— Много ли боли? — попита я той.
— Градушката просто ме изненада — отвърна тя. — Много мило от твоя страна, че питаш.
— Изобщо не е мило — разгневи се внезапно кралят на Рива. — Аз те приемам като своя сестра, Лизел. Ако се нараниш, ще го приема като лична обида.
— Да, ваше величество. — Усмивката й внезапно огря стаята.
— Не се шегувай с мен, Велвет. Не се опитвай да бъдеш храбра. Ако те боли, просто ми кажи.
— Най-обикновена синина, Белгарион — възрази тя. Големите й кафяви очи бяха изпълнени с искреност, която въпреки всичко не внушаваше доверие.
— Ще те напляскам — заплаши я той.
— Ще ми бъде много интересно. И къде по-точно? — засмя се русокосата девойка.
Гарион се наведе и я целуна по челото.
Тя го погледна изненадано и попита с престорена тревога:
— Защо, ваше величество? Какво ще каже Се’Недра?
— Ще го понесе. Тя те обича толкова, колкото и аз. Ще помоля леля Поул да погледне рамото ти.
— То е добре, Белгарион.
— Искаш ли да поспориш за това с леля Поул?
Тя се замисли, после каза:
— Не. Не искам. Защо не извикаш Келдар да ми подържи ръката?
— Нещо друго?
— Може да ме целунеш още веднъж.
С присъщата за лекарите безпристрастност Поулгара разтвори сивата рокля на Велвет и разгледа внимателно голямата тъмнолилава синина на рамото на русокосото момиче. Велвет се изчерви и скромно прикри с дрехата съблазнителните си форми.
— Не мисля, че има нещо счупено — рече Поулгара и внимателно опипа нараненото рамо. — Но много боли, нали?
— Забелязах — отвърна Велвет и примигна.
— Сади — каза Поулгара. — Трябва ми болкоуспокояващо. Какво предлагаш?
— Имам отвара от дилянка, лейди Поулгара — отвърна евнухът.
— Не — каза Поулгара. — Отварата от дилянка ще отнеме силите й през следващите два дни. Имаш ли блатно омайниче?
Той я погледна стреснато.
— Лейди Поулгара — възрази евнухът. — Блатното омайниче е чудесно болкоуспокояващо, но… — Сади погледна измъчената Велвет. — Но знаете какви странични ефекти има, нали?
— Ще можем да я контролираме, ако се наложи.
— Какви странични ефекти? — попита Силк, готов да защити русокосото момиче.
— То кара човека — как да кажа — да се чувства изпълнен със страст и пламенност — рече деликатно Сади. — В Нийса го използват единствено с тази цел.
— О — рече Силк и се изчерви.
— Една капка — реши Поулгара. — Не. Нека бъдат две.
— Две?! — възкликна Сади.
— Искам действието му да продължи, докато болката премине.
— Добре, две — рече Сади. — Но ще се наложи да я наблюдаваме, докато страничните ефекти преминат.
— Ако се наложи, ще я приспя.
Сади несигурно отвори червената си кутия и извади малко шишенце с тъмнолилава течност.
— Здравият разум ми нашепва противното, лейди Поулгара — измърмори той.
— Довери ми се.
— Винаги се притеснявам, когато някой изрича тези думи — обърна се Белгарат към Белдин.
— Няма какво да се притесняваш. Бездруго не можем да стигнем далеч, докато момичето не оздравее. Поул знае какво прави.
— Може би — рече Белгарат.
Сади отмери две капки от лилавото лекарство в чаша вода и я разбърка с пръст. След това много внимателно избърса ръката си с парче плат и връчи чашата на Велвет.
— Изпий я бавно — посъветва я той. — Почти веднага ще се почувстваш странно.
— Странно ли? — попита тя подозрително.
— Ще говорим за това по-късно. Всичко, което трябва да знаеш сега е, че болката ще мине.
Велвет отпи няколко глътки и отбеляза:
— Не е лошо.
— Разбира се, че не е — отвърна евнухът. — Ще ти става все по-вкусно и по-вкусно, докато стигнеш до дъното на чашата.
Велвет продължи да отпива малки глътки от течността. Лицето й се изчерви.
— О, богове! — възкликна тя. — Тук изведнъж стана много горещо!
Силк седна на пейката до нея.
— Помага ли ти?
— Какво?
— Как е рамото ти?
— Видя ли синината ми, Келдар? — Тя разтвори роклята си да му покаже рамото си. Той, както и всички останали в стаята видя освен синината и твърде много други забележителни неща. — Оо! — каза тя разсеяно, без да си прави труд да закопчае дрехата.
— Мисля, че е по-добре да предприемете предпазните мерки, за които споменахте, лейди Поулгара — напомни и Сади. — Ситуацията може да излезе извън контрол всеки момент.
Поулгара кимна и бързо постави едната си ръка върху челото на Велвет. Гарион почувства лекия тласък на волята й.
— Доспа ми се — каза Велвет. — Това от лекарството ли е?
— Да, може да се каже, че е така — отговори Поулгара.
Главата на Велвет клюмна, след това русокосата девойка се облегна на рамото на Силк.