— О — изкашля се объркано Гарион. — Изпий си млякото.
— Аз застанах до вратата и подслушвах известно време разговора им — добави Се’Недра. — Искаш ли да чуеш за какво си говореха?
— Не, не особено.
Но въпреки това малката кралица му разказа всичко.
Дъждът беше преминал, но далеч на запад се чуваше тътен от гръмотевици и множество светкавици разсичаха небето на хоризонта. Гарион се събуди внезапно и се надигна в леглото. Отвън се чуваше някакво бучене, различаващо се от воя на бурята, на моменти съпровождано от пронизителен рев. Кралят на Рива се измъкна от завивките и излезе на терасата, която заобикаляше вътрешния двор от всички страни. На около половин миля на запад се придвижваше дълга колона хора със запалени факли. Гарион реши да приеме образа на вълк и да провери какви са тези хора.
Факлите се движеха много бавно. Докато Гарион приближаваше с дълги скокове към тях, забеляза, че светлината от пламъците се вижда много по-високо, отколкото ако хората яздеха коне. Глухият, тътнещ звук и съпровождащият го рев продължаваха да огласят пространството наоколо. Едрият вълк спря до един къпинак и приклекна, за да наблюдава и слуша. Дългият керван от огромни сиви животни се движеше с тежки стъпки в нощта в североизточна посока. Гарион беше виждал фантом слон на остров Веркат в Ктхол Мургос, когато леля Поул беше накарала лудия отшелник да избяга в гората. Ала фантом е едно, а действителността — нещо съвсем друго. Слоновете бяха огромни, по-големи от всички животни, които Гарион беше виждал. Постоянната скорост, с която се движеше керванът, изразяваше страховитата мощ на тези същества. Главите и хълбоците им бяха покрити с метални ризници и Гарион потръпна при мисълта за смазващата тежест на метала. Въпреки това слоновете се движеха, сякаш ризниците бяха леки като паяжина. Ушите им, наподобяващи корабни платна, се люшкаха, а хоботите им се поклащаха пред тях като махала. От време на време някой от слоновете извиваше нагоре хобот и докосвайки челото си, издаваше пронизителен рев.
Върху огромните бавно движещи се животни, облечени с грубо изработени брони мъже яздеха. Върху всеки огромен врат седеше човек с кръстосани крака и стискаше факла. Другите зад него бяха въоръжени с копия, прашки и малки лъкове. В началото на колоната, яхнал врата на огромен слон, по-висок цял метър от останалите, седеше облечен в черна роба гролим.
Гарион се изправи и се промъкна по-близо. Предпазливите му стъпки не вдигаха никакъв шум в мократа от дъжда трева. Беше сигурен, че слоновете ще усетят миризмата му, но прецени, че толкова едри животни няма да обърнат внимание на хищник, който не представлява опасност за тях — пред тези могъщи същества се почувства дребен като бълха. Това усещане никак не му хареса. Собственото му тегло беше над осемдесет килограма, но теглото на слоновете не се измерваше в килограми, а в тонове.
Продължи да върви с тихи стъпки край колоната, без да се приближава на повече от петдесет метра, до нея, като през цялото време душеше въздуха и се ослушваше напрегнато. Вниманието му беше съсредоточено върху облечения в черна роба гролим на първия слон.
Слоновете продължаваха да се движат с бавни стъпки напред.
На пътеката пред слона в началото колоната се появи фигура, облечена в лъскав черен сатен, който проблясваше под светлината на факлите. Колоната спря и Гарион се промъкна още по-близо. Облечената в сатен фигура отметна качулката на наметалото си. В плътта на ръката и блещукаше силна, въртяща се в множество пламнали кръгове светлина. В Ашаба и Замад Гарион беше видял за кратко лицето на жената, която бе отвлякла сина му. Но сблъсъците с магьосницата от Даршива бяха толкова опасни и ужасяващи, че той не бе имал достатъчно време да запомни чертите на Детето на Мрака. Сега, приближавайки се още по-близо, кралят на Рива се взря в осветеното от факлите лице.
Чертите й бяха правилни, дори красиви. Косата й беше черна, а кожата й беше почти толкова бледа, колкото тази на братовчедка му Адара. Но приликата свършваше дотук. Зандрамас беше гролим и черните й очи притежаваха типичната за всички ангараки острота. Носът й беше орлов, по широкото й чело не се виждаше нито една бръчица, брадичката й беше остра и придаваше на цялото лице триъгълен вид.
— Чаках те, Нарадас — каза тя с глас, в който се чувстваше остър чужд акцент. — Къде беше?
— Прости ми, господарке — извини се гролимът, който беше възседнал врата на огромния слон. — Пастирите бяха по-далече на юг, отколкото бяхме предупредени. — Той също свали качулката си. — Лицето му беше сурово, белите му очи проблеснаха под светлината от факлите. — Как върви борбата със слугите на Урвон?