Хората останаха недоволни. Заеха се да къртят парчета от асфалта и да замерят чужденката. Крис’фър се почуди какво ли е направила Титанидата. Това не бе дивашкото веселие на обикновени преследвачи на чужденци. Множеството бе вбесено от нещо конкретно.
Полицаите от висящата във въздуха Мария включиха възпламеняващото оръжие, до което обикновено прибягваха при въоръжени безредици. Започнаха да пушат дрехи, да пращят и да се къдрят коси. За отрицателно време паркингът се опразни и попарената тълпа наскача с крясъци в хладните води на залива.
Крис’фър чу бръмченето на приближаващите педикоптери. Не за пръв път ставаше свидетел на брожения. Докато се чудеше за предизвикалата ги причина, осъзна, че мотаенето наоколо е сигурен начин да си докара няколко седмици зад решетките. Обърна се и прекоси късия коридор по посока на тухлената постройка със странна форма.
Зданието имаше трапецовиден бетониран вътрешен двор, заобиколен от триетажна галерия. Външната стена бе равномерно надупчена от половинметрови квадратни отвори. Нямаше какво повече да се каже за постройката — тя приличаше на масивен и тромав, но чисто пометен кораб. Тук-таме бяха разпръснати дървени поставки с табелки, чиито надписи със старомодни позлатени букви упътваха към различни части на сградата, а тези с по-дребен шрифт описваха историческите детайли.
Почти насред двора стърчеше месингов пилон. На върха му под силния бриз, духащ откъм Голдън Гейт плющеше флаг: златно колело с шест спици в центъра на черен фон. Нямаше начин човек да вдигне очи към знамето, без да отправи поглед по-нататък, към импозантната гледка на моста, извисил се, неподкрепян от нищо, в пространството.
Това беше Форт Пойнт, съграден през деветнайсети век, за да брани входа към залива. Днес по стените му не беше останало нито едно оръдие. Можеше да е несъмнена защита срещу евентуален враг по море, но такъв не се бе появил никога. От Форт Пойнт не бе изстрелян с гняв нито един снаряд.
Почуди се дали строителите са вярвали, че тяхното творение ще преживее двеста и петдесет години, без промени в конструкцията от деня, в който е била положена и последната тухла. Подозираше, че са знаели, но сигурно биха останали смаяни, ако можеха да се озоват на негово място и да погледнат към оранжевите метални сводове на моста, който дръзко се извисяваше над тухлената грамада.
В действителност на моста никак не му вървеше. Изминаха цели петнайсет години, преди да бъде прекарано ново платно между неразрушените подпори на съоръжението, сринато от земетресението през четирийсет и пета година.
Крис’фър пое дълбоко въздух и мушна ръце в джобовете си. Опитваше се да отложи онова, заради което бе пристигнал тук, защото се страхуваше от отказа. Но все някога трябваше да го свърши. Една от табелите гласеше:
Към Посолството на Гея
Посланикът е вътре
Думата „вътре“ бе написана върху мръсно парче мукава, забучено на пирон.
Той последва указанията на стрелката и влезе във вестибюла. Вътрешните врати се отваряха и наляво, и надясно към стаи с голи тухлени стени. В Посолството на Гея имаше само едно метално бюро и няколко бали сено, подредени в ъгъла. Крис’фър влезе и установи, че зад бюрото се е проснала Титанида.
Човешкият й торс бе пременен с комична оперна униформа, обточена с пиринч и сърма. Конското тяло имаше светлокафявия цвят на паломино4, такива бяха и ръцете й, които се показваха от ръкавите на сакото. Очевидно беше заспала и хъркаше като резачка. Прегърнала бе златиста на цвят фуражка, украсена с дълъг бял кичур пера, а отметнатата й назад глава откриваше светлокафява шия. Във фуражката се мъдреше килната празна бутилка, а още една се търкаляше зад левия й заден крак.
— Има ли някой тук? — Гласът зад вътрешната врата принадлежеше на Нейно височество Дулцимер (Хипомиксолидийско трио) Кантата.
— Тирарси, покани ги да влязат, моля! — Последва гръмка кихавица, а след нея — пръхтене.
Крис’фър отиде до вратата, нетърпеливо я отвори и надникна вътре. Видя друга Титанида, седнала зад бюро.
— Вашата… ммм… тя май е припаднала.
Титанидата отново изпръхтя.
— Тя е той. — рече Посланик Кантата. — Това не е нещо необикновено. Толкова далече е излетял от въртящото се колело, че едва ли си спомня дори посоката на въртене. „Излетял от въртящото се колело“ често заместваше „паднал под масата“ и други евфемизми, свързани с пиенето. Дошлите на Земята Титаниди се бяха прочули като пияндета. Причината не беше само в алкохола, който познаваха, още преди да напуснат Гея — но и в мексиканското растение maguey5, от което се произвежда текилата. Титанидите обожаваха неговия ферментирал, дестилиран сок до такава степен, че Мексико бе една от малкото земни нации, която изнасяше стоки за Гея.