— Е, тогава е дяволски добре, че Бойл е мъртъв.
— Да, жалко. — Изрече провлачено той.
Тя намери един дълъг, разхлабен кичур коса на тила си и го издърпа, докато излизаше от кухнята.
— Освен да споделиш с мен тези славни новини за твоето продължило съществуване в този свят, имаш ли друга причина, за да ми се обадиш тази вечер?
— Исках да ти кажа, че ти прощавам.
Тя спря за кратко и в действителност дърдореше за три секунди.
— П-прощаваш ми? Ти ми прощаваш? Ти…
— Миналата година загубих единствения баща, когото някога съм имал. Разбирах, че си загубила сестра си и реших да ти простя греха. Няма да търся възмездие.
— Добре. — Какво по дяволите? — Ух. Това е невероятно голямо нещо от твоя страна, Стефан. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.
— Това е първото и единствено безнаказано минаване от моя страна, което ще получиш.
— Уау. Едва удържам благодарността си. — Тя си пое дъх, овладявайки гнева си. — Знаеш, че ще продължим да те преследваме.
Можеше да чуе усмивката в гласа му, когато отговори.
— Можете да опитате, но станах предпазлив към красивите червенокоси напоследък. Няма да ме откриете лесно.
— Нищо стойностно не се постига лесно.
Щрак.
Изабел държеше безжичния телефон в ръката си и го гледаше, студен страх си проправи път нагоре по гръбначния й стълб. Стефан остана в този свят, докато Томас беше изхвърлен от него. Нямаше ли справедливост?
След един момент, тя върна слушалката и се обърна към плота. По дяволите. Чаят й беше студен. Вдигна чашата и я постави близо до мивката, опря се на плота и затвори очи. Богиньо, искаше Томас обратно. С всяка фибра в тялото си, с всеки дъх, който си поемаше.
Импулсивно сграбчи ключовете си и напусна апартамента, оставяйки вратата да се затвори с трясък зад нея.
Нямаше никакъв начин да спи тази нощ, а имаше купчина наполовина преведени текстове в Сборището, просто чакащи нея.
КЛЕЪР ВЛЕЗЕ В КИЛИЯТА, ОСТАВЯЙКИ ВРАТАТА ОТВОРЕНА доколкото можеше, без да предизвиква съмнение, защото знаеше, че светлината правеше земния магьосник, Томас, доволен. По време на лошите дни, по време на дните, когато тялото му беше разтърсвано от треска, каза, че го кара да мисли за жена на име Изабел. Говореше за нея постоянно, когато бълнуваше.
Сега бълнуването беше преминало. Нямаше повече никакви лоши дни. Не и истински.
Вратата се затвори със силен, рязък удар и тъмнината се затвори около нея стегнато като юмрук. Вода капеше в далечния ъгъл на малката, влажна килия. Това кап, кап, кап най-вероятно подлудяваше затворниците.
Мъжът, първият аеамон, когото Клеър беше видяла от смъртта на майка си, коленичил на пода, ръцете му приковани от двете му страни от тежки вериги, вериги, които били устойчиви на неговата магия. Неговото мощно тяло беше заставено да се подчини толкова много, колкото Итрай можеха да подчинят магьосник като този.
Бяха отрязали косата му, защото Итрай знаеха, че съдържа сила. Неговата някога дълга, красива коса, сега стърчеше нагоре в неравни кичури. Но бяха оставили татуировката. Беше си помислила, че можеха да я изрежат от гърба му, но тях не ги безпокоеше. Единствената причина за това беше, че го подценяваха, него и магията му.
Точно както нея винаги я бяха подценявали.
Това беше его. Дааемонът се мислеше за по-висш във всяко отношение от аеамона. Това, което дааемоните не разбираха, беше, че заклинанието, което беше предназначено да позволява раждането на магьосници толкова отдавна, е било създадено на Юдай и е свързало аемоните завинаги с тази земя. Магьосниците бяха повече в тон със собствената планета на дааемоните, отколкото бяха самите те.
Томас вдигна очи и раздвижи ръцете си, мускулите му се огънаха. Брада засенчваше лицето му, но Клеър знаеше, че той беше красив под космите. Силна брадичка, черни очи, които притежаваха топлина и едва сдържан гняв, пълни устни, които изглеждаха направени за пътуване по женската кожа. Тя му откликна така, както жена откликва на мъж. Беше безсилна. Той беше първият приемлив мъж, когото някога беше срещала. Приемлив, но пленник.
Егоистично, тя искаше да го задържи, да го съблазни. Искаше нещо тук, някой, който да бъде изцяло неин. Но този мъж не я виждаше, не и по начина, по който би я видял. Цялото му сърце и съзнание бяха съсредоточени върху Изабел.
И Клеър щеше да направи всичко, което можеше, за да го види да се връща обратно при нея.
Тя беше изпратена на склони Томас и да действа като преводач, защото тя беше единствения човек освен Ру, който говореше езика му. Скоро дааемоните щяха да осъзнаят каква грешка бяха направили.