Още по-ужасно от сцената бе знанието, че и Анджела Новак, и Мелина Андерсън са били в съзнание, докато не са умрели от раните си. Демоните приковаваха жертвите си в някакъв вид подчинено на отровата състояние. Парализираната магьосница може да усеща, но не може да говори, вика или да се движи.
Докато жертвата е забавена, демонът работи бавно, изографисвайки убийството. Първо създанието извличаше магията, физически пречупвайки магьосницата като кокосов орех, чието мляко да изпие. След това идваше смъкването на кожата и изтръгването на сочните органи.
Да знаеш, че този човек е бил третиран като нищо повече от добитък, играчка, беше по-лошо от всичко останало. По-лошо от почистването. По-лошо от вида или миризмата.
Изабел издаде кратък, горчив смях.
— Тъгуването изглежда толкова слаба, проста дума за това, което изпитвам.
Томас потрепери, представяйки си да намери сестра си Серена така, както
Изабел бе открила Анджела. Постави ръка на гърба й, за да я утеши, но след това я махна. Не му се отдаваше добре да успокоява някой.
— Поеми си дълбоко въздух и издишай бавно.
Обръщайки се, за да се облегне на стената, тя несигурно вдиша от застоялия въздух на Грибин и бавно издиша.
— Просто искам да. имам нужда да го направя — продължи Изабел. Думите й бяха като стомана.
— Знам. — Той пое наранената й ръка и я огледа. Не беше нещо, което няма да заздравее. Не беше толкова сигурен, че това може да се каже за другите й наранявания.
Той хвърли поглед към нея и я откри да се взира съсредоточено в него. Абсурдно, неуместно сексуално усещане проблесна, напрягайки мускулите му. Бузите й бяха възвърнали здравословния си цвят, а устните бяха плътни и сочни. Представи си няколко неща, които би искал да направи с тези устни на секундата.
Мамка му.
Пусна ръката й и се обърна.
— Хайде, да се махаме от тук.
— Мислех, че никога няма да го кажеш.
Томас я поведе далеч от вратата и надолу по коридора. Можеше да разбере как се чувства и, въпреки че я беше поканил, не беше напълно сигурен, че тя трябва да е на тази мисия.
От това, което беше разбрал от досиетата й, Анджела е била единственото й семейство. Вероятно Изабел щеше да се изложи на опасност в похода си да отмъсти за сестра си. Имаше чувството, че може би тя не мисли, че има много за губене напоследък. Подобно мислене би я направило безразсъдна, тенденция, която и сега показваше.
Не им трябваше някой безразсъден. Също така не искаше и да я види ранена. Раняването на Изабел, пламъкът й да бъде потушен, би било трагично. Не я познаваше добре, но имаше нещо, което го притегляше към нея. Може би просто бе личността й, която той намираше завладяваща, объркана, привлекателна и дразнеща. Може би беше дивото и импулсивността, които усещаше в нея.
Преминаха през контролно-пропусквателените пунктове на охраната и към асансьора, който щеше да ги изведе на приземния етаж на затвора. Той натисна бутона, за да го извика, но вместо това Изабел се отправи към вратата, водеща към стълбището.
Тя хвърли поглед към него, с ръка на дръжката на вратата.
— Не обичам асансьорите. Ще се видим горе.
Той й се намръщи.
— Има петнадесет етажа до горе.
— Какво? Не можеш ли да изкачиш петнадесет етажа, старче? — С усмивка, тя изчезна зад вратата.
— Стар? — промърмори на себе си той. — Не съм стар. — Вратата на асансьора се отвори, но той само се взираше във вътрешността на кабината, мръщейки се. Зарязвайки асансьора, той се затича след нея, взимайки стъпалата по две, докато не я настигна.
Смехът й отекна надолу по стълбището.
— Знаех, че ще ме подгониш след коментара. — Тя забърза крачка. — Обзалагам се, че мога да те победя догоре.
Той увеличи скоростта си, за да се изравни с нейната.
— След като съм старец и се напрягам, имам нужда от някакво поощрение за това. Какво ще ми дадеш, ако победя?
Тя се засмя отново.
— Твърде пъргав си за старец. Колкото до това, което ще получиш, ако спечелиш, то ще е изненада. — Тя ускори крачка, без дори да се задъха.
Той се стрелна след нея, придържайки се зад нея, докато не стигнаха върха. Дотогава и двамата дишаха тежко. Бутаха се по пътя към вратата, изблъсквайки се с лакти един друГот пътя си. Беше близо, но Томас стигна първи. Изабел профуча покрай него, слагайки ръка върху дръжката на вратата и започна да дърпа, но Томас притисна с ръка вратата и я затвори.
Притискайки я с лице към вратата, той наведе глава и промърмори в ухото й: