Магьосника бързо измърмори нещо. Стъклената дръжка сякаш се стопи и изчезна.
— Не е трудно да направиш стъклото невидимо. То поначало си е наполовина невидимо. Но е в сърцето ти. Нека това да не те притеснява. Изобщо не мисли за него. Никой няма да го забележи. Има само едно нещо — трябва да прекараш останалата част от живота си в райони, богати на мана. Защото ако попаднеш някъде, където магията не действа, той ще се появи отново, това е всичко.
Аран се помъчи да отвори уста.
— Ти дойде заради тайната на Магическото колело, така че можеш да я вземеш. Тя е едно простичко кинетично вълшебство, но с отворен край — подаде му го той. — Колелото се върти все по-бързо и по-бързо, докато изчерпи цялата мана в даден район. От силното въртене има опасност да се разпадне, затова ти трябва друга магия, която да го държи цяло…
Подаде му и нея. Бе изрекъл всичко това бавно и отчетливо. Сякаш най-после забеляза, че Аран се мята като риба на сухо.
— Кплирапрантри — каза Магьосника.
Въжетата паднаха. Аран се изправи разтреперан. Осъзна, че отново може да говори, и първото нещо, което каза, бе:
— Извади го! Моля те.
— Но има една особеност при пренасянето на тайната в Атлантида. Доколкото разбирам, не си се отказал? Ще трябва да опишеш действието й, преди да я използвате като заплаха. Виждаш колко лесно става. Огромна държава като Атлантида обикновено има врагове, нали? И ти ще можеш да им подскажеш как могат да я потопят за една-единствена нощ.
Аран опипа гърдите си, но не усети нищо.
— Извади го!
— Нямам такова намерение. Сега и двамата сме изправени пред лицето на смъртта, вълчето ми. Сбогом и предай моите благопожелания на Училището по комерсиална магия. А, да не забравя, на връщане не минавай през Хвиринското дефиле.
— Шибано копеле! — изкрещя Аран.
Нямаше да го моли повече. Стигна до решетките като вълк и се промъкна, без да ги докосва. С ума си усещаше ножа в гърдите. Чуваше смеха на Магьосника да го преследва, докато се спускаше по хълма и навлизаше между дърветата.
Срещнаха се отново след трийсет години на хиляди километри от това място.
II
Когато имаше възможност, Аран се придвижваше като вълк. Беше епоха на големи чудеса: върколаците можеха да се преобразяват винаги когато на небето имаше луна. Като вълк по-лесно си намираше храна, а и пестеше останалите си монети, за да се завърне у дома.
Мислите му бяха нескончаем порой от ругатни по адрес на Магьосника.
Веднъж застана на малко хълмче и се обърна на север към село Шаил. Козината му настръхна, като си припомни смеха на мага, но се сети и за стъкления кинжал. Представи си отчетливо гърлото на Магьосника и почти усети вкуса на артериална кръв. В същия момент пред погледа му проблесна плетеницата на гърба на магьосника и Аран предвкуси поражението. Той не можеше да победи призрачния демон. Нададе вой и продължи на юг.
Планинската верига Нидлис, гръбнакът на континента, се изправи пред очите му. Зад нея бяха морето и корабите, които щяха да го отведат у дома заедно с онова, което бе научил от магьосника. Дано следващият крадец има по-голям късмет…
Най-накрая стигна до Хвиринското дефиле.
Едно време веригата била непреодолима преграда за търговците. Преди около хиляда години някакъв вълшебник успял да направи грандиозна магия. Разцепил планината като със сатър. Докато склоновете от двете й страни се издигнали отвесно нагоре, дефилето се спуснало плавно към морския бряг между гладки като гланц скални стени.
Периодично се налагало да прочистват дефилето от разбойници. Всяка година това създавало все по-големи затруднения. Заклинанията срещу разбойническите шайки ставали все по-неефикасни и хората се принудили да прибягнат до мечовете. Единствената компенсация била, че изчезнали планинските дракони.
Преди да навлезе в клисурата, Аран приклекна на задните си крака, за да размисли.
Дали Магьосника не беше го излъгал? Дали не му се бе приискало да се позабавлява, като го накара да се катери по планинските зъбери?
А костите на драконите? Там, където магиите бяха безсилни, драконите умираха. Ето ги струпани наоколо му на огромни камари, сякаш изваяни в скалния релеф преди милиони години. Беше прекосявал дефилето като вълк. Ако там магията наистина бе мъртва, би трябвало да приеме човешки облик. Или пък изобщо да не може да се преобрази?
„А защо да не си остана вълк? — помисли си Аран. — Така нищо освен среброто и платината не е в състояние да ме убие. Стъкленият кинжал ще ми причинява болка, но… По дяволите! Аз съм неуязвим, но дали това е магия! И ако тя не действа в дефилето…“