Томас се размърда нетърпеливо.
— И колко ще отнеме да се провери това?
Мика се обърна към Томас.
— Нямам идея, но имаме малко време.
Адам срещна погледа на Клеър. Тя кръстоса ръце пред гърдите си в защитна позиция, сякаш мисълта да загуби магията си бе по-лоша и от смъртта.
— Какво имаш предвид?
— Ще отнеме два дни, за да се приготви заклинанието, което ще отстрани всичката магия от Клеър.
Адам примигна и отмести поглед към Мика, който изглеждаше нервен.
— Два дни? Ще трябва да се надяваме Атрика да не дойдат за нея цели два дни?
— Няма какво да направя по въпроса, Адам. Тези заклинания и особено онези, за които се използва кървава магия, трябва да се приготвят по строго определени условия.
Адам и Томас попитаха едновременно с рязък глас:
— Кървава магия?
— Да, ъм… — Мика преглътна с усилие. — Кръвта на Клеър.
Адам се изсмя остро и прокара ръка през косата си.
— Знаеш ли, Мика, може да си върна назад думите, че няма да те нараня.
Клеър пристъпи към него с протегната ръка.
— Не много кръв, Адам. Само пинта11 или две.
Той се вгледа в нея.
Тя положи ръка на гърдите му и го погледна в очите.
— Това е единственият начин. Правим заклинанието, отървавам се от магията си… и оживявам. — Тя направи пауза. — И оставам с теб.
Адам покри ръката й със своята и задържа погледа й. Мамка му. Обичаше я толкова много.
Томас прочисти гърлото си.
— Виж, това е изборът на Клеър. Зависи от нея.
Клеър задържа погледа му още малко, после се обърна към Мика.
— Може да го проверим, но само докато стане време за заклинанието. Ако до тогава нямаме алтернатива, ще я отстраним… всичката. — Гласът й се пречупи на последната дума.
Мика кимна.
— Мисля, че това е най-добрият ход.
— Съгласен съм — отговори Томас.
— Късно е. — Мика тръгна към вратата. — И всички сме изтощени. Да продължим утре сутринта. Ще започна да приготвям заклинанието за операцията.
Клеър кимна, докато Адам я придърпваше в ръцете си.
— Ще се видим утре сутринта.
Томас ги дари с малка усмивка и също си тръгна.
Клеър се обърна в ръцете му и Адам я целуна.
— Да се качим горе и да си починем малко. Гладна ли си?
— Умирам от глад.
Бяха яли и спали съвсем малко, откакто се бяха върнали от Тенеси. Бяха работили непрестанно, за да намерят начин да извадят елиума. Много лошо, че крайният резултат не струваше.
На път за апартамента му, те минаха през кухнята и взеха малко нарязани ябълки, грозде, сирене и разни други вкусотийки, както и малко вино и две чаши. Адам ги натъпка в кошница, която намери в един от шкафовете.
Можеха да си приготвят истинско, топло ядене в кухнята, но бяха на едно мнение — искаха да останат насаме за малко.
Щом стигнаха до апартамента му, той остави кошницата върху нощното шкафче в спалнята. Пикник с Клеър върху леглото звучеше добре, без значение от трохите.
— Последното ми ядене? — попита Клеър, плъзвайки блузата през главата си.
Той се обърна към нея.
— Моля те, не го казвай.
Тя приключи със събличането и надяна през главата си къса, памучна нощница. Пъхнаха се в леглото заедно и Адам я придърпа към себе си.
Не знаеха кога ще се появят демоните, което означаваше, че трябваше да вкусят всеки момент заедно.
— Обичам те, Клеър.
Тя застина в ръцете му и после се отпусна. Целувайки гърдите му, тя промърмори.
— Мисля, че го разбрах, когато дойде да се изправиш срещу Атрика съвсем сам, въоръжен единствено с аемонска огнена магия… преминавайки през демонските защити. — Тя се засмя тихо. — Но е хубаво да го чуя.
Той я претърколи под себе си и я целуна.
— Тогава ще го кажа отново. Обичам те, Клеър.
— И аз те обичам.
Адам затвори очи и остави думите да го погълнат, да минат през него. Ободриха го. Прие думите, както бе приел любовта, която изпитваше към нея, и те повдигнаха тежък товар от него.