— Значи нещата не са… остри на Юдай?
— Атрика са ужасен демонски вид. Най-лошият. Създадени са като машини за убиване, воини на управляващата класа. Трябва да разберете, че Итрай също са брутален вид, но техният свят е много подреден, много разумен. Има определени протоколи, които винаги се следват, поведение, което се очаква от тях. Имат малко емоции, за разлика от Атрика, така че има малко неподредено насилие.
— Телевизия?
— Съжалявам, но не разбирам.
Тя въздъхна.
— Знаеш какво да очакваш на Юдай, живеейки с Итрай. Няма изненади. Когато майка ми и аз дойдохме… — Клеър рязко затвори уста и погледна през прозореца.
Очевидно не искаше да говори за това, но той искаше да чуе повече.
— Значи, предполагам, че нямат коли и телевизия там.
— Без коли. Няма нужда. Управляват въздуха за пътуване през измерението.
— А! Изпаряване.
Тя го погледна.
— Изпаряване?
— Така го нарича Изабел. Когато отварят малък портал и пътуват до друго място.
— Те прескачат, да. — Тя стисна устни. — Използваме думата „прескачане“, не… „пуф“.
Уау, тази жена имаше нужда от разпускане.
Клеър се обърна с лице напред, измъквайки ръката си от неговата.
— Развлечението не е нещо, с което се занимават Итрай. Смятано е за загуба на време, а Итрай никога не си губят времето. Макар че понякога спортуват. Да упражнят бойните си умения. — Тя потрепери. — Не ми харесва да го гледам.
Адам моментално си спомни нещо, което Мика бе казал някога за маите и играта на топка, която играели. Онази, в която загубилите губели главите си… буквално.
— Звучат почти примитивно.
Тя издаде подигравателен звук.
— Едва ли. Много по-напред са в технологиите от вас. Не вярват в лекомисленото забавление, но оценяват изящното изкуство. Видът Мандари създават всякакви скулптури, неща, които съдържат енергия, която ги кара да се изменят и променят периодично. Мазилката по стените в домовете им прави същото, променя цвета и структурата си по тяхно желание.
— Уау. Това би превърнало интериорния дизайн във фасулска работа.
Клеър не беше развеселена.
— Обикновено притежават по един тоалет. Нямат нужда от повече дрехи, защото материята се настройва към температурата и нуждите. Корени се в начина им на мислене и околната среда на дааеман, винаги променяща се, винаги почистваща се, винаги предпазваща перфектно същността си.
Имаше нотка на гордост в гласа й и едва доловим копнеж. Дали й липсваше Юдай? Беше единственият дом, който бе познавала някога, и все пак е била робиня там. Вероятно беше Стокхолмски синдром3.
— Това звучи страхотно, Клеър. Как така нямаш такива дрехи?
Тя гледаше нещо в скута си.
— На аемон не се позволяват такива неща.
Той не беше изненадан.
— Там ни смятат за по-нисши. — Не беше въпрос. Той вече го знаеше, едновременно от опита си с Еразъм Бойл и от проучванията на Мика. — Бойл, Атрика, който се опита да убие всички ни миналата година, се отнасяше към аемоните и хората като с добитък. — Не можа да въздържи нотката на напрежение в тона си.
— Итрай са различни от Атрика. Моля те, запомни го. И все пак аемон са мелези, все още са смятани за такива с по-слаба кръв. Отнасяха се към мен с уважение, защото съм жена, а Атрика уважават жените. И също защото бях прислужница на Ру и там бях…
— Имаш предвид като негова робиня? — Думите изплющяха във въздуха. Адам не би могъл да ги задържи, дори и да искаше.
— Повече няма да говорим за това. — Гласът й трептеше от гняв. Клеър отпусна глава назад и затвори очи, обозначавайки края на разговора им.
Адам коленичи до камината на дърва в хола на обезопасената къща и запали малко огънче в сухите съчки, докато огънят не тръгна и не се задържа.
Бяха успели да стигнат до обезопасената къща на Сборището в ранните утринни часове. Бяха изоставили джипа в Хъдсън, точно преди да прекосят моста до Сейнт Кроа в Минесота. Там бяха изчакали до сутринта и трябваше да вземат такси до международното летище в Минесота, само за да отклонят подозренията. След това бяха хванали друго такси до крайната си цел.
3
Стокхолмският синдром е психологическо явление, при което пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и изпитва симпатия към него.