Струваше си да са предпазливи.
Къщата не беше обикновена къща. Беше охолство за милион долара. Намираща се в голям квартал в Крос Хил, тя беше реставрирана триетажна къща, която вероятно е била построена в края на осемнадесети век. Беше във викториански стил типичен за времето на кралица Ана, с издължена веранда и два големи прозореца, разположени от двете страни. Дори си имаше кула.
Не трябваше да очаква по-малко от Томас Монахан и Сборището. Вероятно бяха купили това място, когато недвижимите имоти тук са били евтини. Страхотна инвестиция. Сега добиваше добра представа как Сборището бе натрупало състоянието си.
Беше страхотно архитектурно произведение и Елиза щеше да знае повече от него. Малкото, което знаеше той, идваше от нея. Тя постоянно бърбореше за работата си. Обожаваше да бъде архитект. И, мамка му, Елиза щеше да се влюби в тази къща.
Щом приближиха сградата, мисли за Елиза изпълниха ума на Адам, елиминирайки всички други и повличайки го на много тъмно място. Мразеше, когато нещо му напомняше за Елиза, и все пак всеки ден нещо го правеше.
Адам, Тео и Клеър прекараха първия ден опознавайки къщата, разпределяйки финансите си, купувайки храна и най-важното — намирайки нова кола. Платиха в брой за стария Додж Челънджър от 1970, който е бил собственост на маниак на високите скорости. Частите на колата го показваха. Решиха, че способността да се движат бързо не бе чак толкова лошо нещо. Всъщност беше предимство.
Беше хубава. Така погледнато беше по-хубава от къщата. Нямаше никакъв начин да взриви тази кола.
Големият въпрос, за който се питаха всички бе: могат ли или не демоните да ги проследят магически. Вероятно тази нощ щяха да разберат.
Скоро след като се установиха за през нощта, Клеър зае една от стаите за гости на долния етаж като място, където да си играе със скрития източник на радост на копелето Ру. Елиумът.
Тео се оттегли в спалнята, която си хареса на втория етаж, за през нощта, запасът му от приятелско отношение очевидно се бе изчерпал. Той не беше особено дружелюбен човек. Веселата личност го бе подминала, когато се родил. Или може би не беше от гените, а по-скоро заради изпитанията, през които бе преминал като тийнейджър.
Теодосий Уинтърс бе един от най-силните земни магьосници, които Сборището познаваше. Когато Тео е бил на седемнадесет, Дъскоф го отвлекли заради силата му.
Дъскоф понякога правеха така, взимаха много силни магьосници, когато са уязвими, за да ги пречупят като млади и да ги използват за собствените си цели. Ако бяха въздушни магьосници, понякога ги използваха в кървави ритуали или други отвратителни неща.
Основно правило беше никога да не позволяваш вещерите да те хванат.
Във всеки случай бяха изтезавали Тео, докато едва не умрял, опитвайки да пречупят духа му и да го променят. Така и не успели и имали намерение да го убият. Но от Сборището изпратили спасителна група, включително младия Томас Монахан, и го измъкнали, преди онези да успеят.
Тео не се измъкнал без белези, умствени и физически. Бил в психиатрично отделение за известно време, след като го изписали от болницата. Накрая дошъл да работи в Сборището, таейки специална злоба към Дъскоф.
Дълбоки бразди белязваха кожата по гърдите, раменете и гърба на Тео, вероятно причинени от камшик. Адам го бе виждал гол от кръста нагоре, виждал бе как Тео беше повторил белезите с черни, подобни на трайбъл, татуировки. Татуировките бяха заредени със сила, както я съхраняваха земните магьосници. Сега Тео държеше много магия по себе си — всякакви заклинания, които бе приготвил и съхранил. Той бе Арнолд Шварценегер на магията.
Адам знаеше, че Тео няма търпение да се изправи с всички сили срещу Дъскоф, но напоследък вещерите бяха трудни за откриване. Поне не и главните, не и Стефан Фошо и вътрешният му кръг. Те изчезнаха след битката с Еразъм Бойл. Стефан се бе обадил, за да се присмее на Изабел, че бе успял да избяга от Грибин, свободният от магия затвор на територията на Сборището, а след това изчезна.
Дъскоф Интернешънъл, конгломерат с централна база в Ню Йорк, работеше като всяка друга зла корпорация напоследък, произвеждайки сладкиши в сладкарниците, изнасяйки продуктите си и уволнявайки работници. Разбира се хората не знаеха, че в управата стоят вещери. Никой човек не можеше да усети защитата, която обграждаше сградата на Дъскоф, нито пък да разбере ироничната музика в асансьора: „I Put a Spell on You,“ „Black Magic Woman,“ „Season of the Witch,“4 и други подобни.