— Хей, човече, знаеш, че Атрика могат да дойдат тук, когато си поискат. Може да държим Клеър заключена в Грибин и демоните ще проникнат вътре като през станиол. Защитите не означават нищо за тях. Не са атакували четири дни, което значи, че не знаят къде сме. Няма проблем, ако излезем за малко. Клеър се нуждае от малко пространство и чист въздух.
Така беше. Адам добре бе предугадил нуждите й… поне в това отношение.
— Както казах, не съм надзирател. — Тео гледа намръщено още един момент, после изчезна обратно през вратата.
Адам я изгледа продължително, след това се ухили и й подаде ръка.
— Хайде да се отървем от това място за известно време.
Няколко минути по-късно вече бяха в колата. Никой от тях не си направи труда да облече палто, тай като и двамата имаха огнена магия, която да призоват. Чарджърът7 се съживи и тихо замърка, автомобилът бръмчеше под нея с очевидно обуздана сила.
Адам обви ръце около волана и затвори очи за момент. Блаженство обхвана чертите на лицето му.
— Обичаш тази кола — каза тя, когато той включи на скорост и натисна газта.
— Хубава е. Какво да не й обичаш?
Тя се намести на седалката си и се загледа в пейзажа, който подминаваха — огромни, стари къщи, които принадлежаха на заможни фамилии. Перфектно поддържани морави. Грижливо оформени алеи. Нямаше студени, остри ъгли. На това място Клеър се почувства малко по-спокойна. Или мъжът до нея я караше да се чувства спокойна. Адам имаше променлив ефект върху нея. В един момент я правеше сляпа от нужда, а в следващия присъствието му я успокояваше.
Той зави по друга от красивите улици и излязоха от жилищния квартал и отидоха в търговския район. Магазините светеха ярко в ранните часове на нощта и двойки вървяха ръка за ръка по улицата.
Сигурно е хубаво, замисли се тя, да имаш някой само за себе си. Някой, на когото да се отдаде телом и духом. Макар че се бе научила да живее без това, част от нея копнееше за нещо такова. Копнееше за човек, когото да нарече свой в този свят или в който и да е от световете.
— Добре познаваш това място — каза тя, разсейвайки се от опасната посока на самосъжаление, която мислите й бяха поели. — Знаеш точно къде отиваш.
— Имам връзки тук. Семейство. — Той направи пауза и си пое въздух. — Всъщност е семейството на съпругата ми. Те живеят наблизо. И двамата с жена ми сме родени и израснали в Чикаго, но тя има семейство и тук, чичовци и братовчеди. Понякога идвах с нея.
Клеър не чу много след думата съпруга. Обърна си и започна да го изучава с напрегнато внимание.
— Ти си женен?
Той й хвърли поглед.
— Не. Вече не. — Гласът му бе напрегнат, колкото ръцете му на волана.
Клеър прерови паметта си, както често правеше, за преподаденото от майка й.
— Тогава значи си разведен?
— Не, никога не сме се развеждали.
Тя се взря право напред, осмисляйки го.
— О, съжалявам.
— Вината не е твоя. — Той й отправи крива усмивка, но тя не достигна до очите му. Даже никак. — Както и да е, много от магьосниците в Сборището имат връзки в Минесота. Може би тук е имало генофонд, някакво магическо привличане или нещо подобно, не знам. Ингрид е от тук някъде. Джак Макалистър също. Томас дори държи апартамент в града. А аз просто го знам от втора ръка.
— Може да е от водата и дърветата.
— Моля?
— Статичните елементи са силни. Има много вода. Мога да усетя как ме зове.
— Не го наричат „Земята на десетте хиляди езера“ без причина. Според Мика тук има много водни магьосници. — Той зави наляво. — Пристигнахме, Чероки Парк.
Адам паркира Чарджъра на едно от местата. Излязоха от колата и тръгнаха към дърветата. Навън бе малко студено, но наоколо нямаше никого. Улиците в жилищния район бяха пусти.
Щом се озоваха достатъчно навътре в парка, Клеър се почувства още по-спокойна. Тя спря за момент до едно извисяващо се дърво. Облягайки се на него, тя опря ръце на грубата кора и затвори очи, сливайки се с околната среда. Студеният въздух целуваше бузите й и шумолеше в клоните на дървото горе. Почвата бе мека под краката й и лекият мирис на земя достигна до носа й.
Това бе земята, която помнеше от детството си.
Зеленина, растения, уханието на суров елемент. Всички елементи бяха тук, освен огъня, въпреки вероятността той да съществува навсякъде през цялото време. Ах, да, сега вече човешката част от нея си беше у дома… най-накрая.