Това бе повече, отколкото Адам някога бе чувал от Тео да казва за отвличането си.
Клеър гледа в чинията си за няколко минути, след което се извини, за да отиде до тоалетната. Адам я гледаше, докато изчезва надолу по коридора. Дали тя си мислеше за това, че няма никой, който да я подкрепя, няма на кой да се довери?
Тя имаше, но не го знаеше. Не съвсем. Все още не.
Адам изгледа Тео през масата.
— Ти я харесваш.
— Да, така е. — Тео го погледна и сви рамене. — Защо звучиш изненадан?
— Не мислех, че харесваш някого.
— Обикновено, не. — Тео отхапа от едно картофче.
Клеър излезе от тоалетната и спря до малък телевизор, монтиран зад бара на ресторанта. Звукът бе прекалено слаб, за да го чуе Адам, но каквото и да бе, я накара да настръхне. Тя обви ръце около себе си.
Сервитьорката дойде с кана кафе и напълни чашата на Адам. По-възрастната жена поклати глава и погледна към Клеър, която все още стоеше прикована пред телевизора.
— Чухте ли за ужасната трагедия? Никога не съм си мислела, че ще доживея да видя такова ужасно нещо да се случи по тези места.
Тео погледна към Адам.
— Какво искаш да кажеш?
Тя стоеше с лакът подпрян на кръста, балансирайки каната с кафе.
— Започна вчера в Сейнт Пол. Там намериха първото тяло. — Тя поклати глава. — Убийство като от филм на ужасите. Открили са друго тяло тази сутрин до Еймс, Айова, от тази страна на магистралата, престъплението е извършено по същия начин.
Тя махна към вратата на ресторанта и към пътя, който минаваше покрай него.
— Същият, по който минавам за работа всеки ден.
— Знаят ли нещо за жертвите? — попита Адам. Гласът му звучеше дрезгаво и малко неуверено. Пръстите му бяха замръзнали, всичкият огън се бе оттеглил от тях.
— От района на Чикаго — мъж и жена. Полицията мисли, че става дума за сериен убиец. — Тя поклати глава. — Бъдете внимателни по тези места.
Сервитьорката се отдалечи.
Тео се втренчи в него, устните му бяха стиснати в мрачна гримаса. Зараждащата се ярост замъгли очите му с магия — потъмняваше ги в дълбоко, земно кафяви. Погледът му бе като сеещо смърт торнадо.
— Тя каза, че е една жена, но не знаем дали това е Ингрид или не — каза Адам накрая.
— Няма значение кой е, те всички са приятели. Проклятие.
И все пак имаше значение. Адам можеше да го види в очите на Тео. Един нормален човек не можеше да спи с някого и да не трепне, когато чуе, че той може да е мъртъв. Дори Тео не бе толкова студен.
— Дали е съобщение или магия? — попита Тео. — Дали използват магьосниците за някакъв вид проследяващо заклинание? Или те знаят къде сме и оставят зловещо послание, за да ни го съобщят?
— Имам чувството, че е и двете. Адам извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата. — Така или иначе е по-добре да тръгваме. — Той стана.
Клеър вървеше към тях с бледо лице.
— Трябва да ви кажа…
— Знаем. — Адам я дръпна към себе си, желаейки да я защити от всичко. — Сервитьорката ни каза. Трябва да се махнем оттук. — Той се обърна и тръгна към вратата, дърпайки я след себе си.
— Не!
Адам спря и се обърна.
Клеър поклати глава.
— Няма да бягам повече. Атрика сигурно използват аеманите за заклинание. Това означава, че другите може все още да са живи. Трябва да се опитаме да ги спасим.
— Да, и аз подозирах същото. И на мен ми омръзна да бягам, Клеър.
— Това е капан — каза Тео, стоейки прав. — Използват ги за примамка.
Адам потърка брадичката си, обмисляйки стратегически план на действие.
— Знам. Време е да направим нашия ход.
Той се завъртя на пети и излезе от ресторанта.
17
Адам хвърли поглед към Тео и пъхна ръце в джобовете на дънките си.
— Като магьосник не се чувствам добре да пазарувам на място, наречено Салем, дори и да е в Мисури.
Клеър трябваше да се замисли за момент, преди да разбере препратката към Салем, Масачузетс, и гоненията на магьосниците. Това бе част от обучението й, затънтено в дълбините на мозъка й.
Често се чувстваше една стъпка след останалите. В колата, между Еймс, Айова, и ресторанта в Мисури, където получиха лошите новини, той и Тео бяха говорили за нещо, наречено Слинки8 и я бяха объркали за цял половин час.