Въздъхна дълбоко. Е, той наистина им беше задължен, но не чак толкова. Та те бяха започнали да се възползват от неговата добронамереност по един напълно недопустим начин. Бяха пренебрегнали съзнателно установения дворцов ред, който той с труд и усилие беше наложил. Размахваха доверието му като факла, за да го преследват по всеки повод — понякога му се струваше, че това става на всеки пет минути. Бяха стигнали до него дори и тук, в последното му убежище. Не допускаха, че могат да разчитат на някой друг да прояви справедливост и безпристрастност в решаването на проблемите им. Настояваха техният „велик крал“, техният „могъщ крал“ да ги изслушва.
И все отново и отново да ги изслушва…
— …Справедливостта изисква всичко да ни върнат и възстановят — каза Филип.
— Справедливостта изисква да ни дадете няколко десетки тролове за известно време — каза Сот.
— За седмица-две — каза Филип.
— Или за месец — каза Сот.
Поне да не си навличаха сами проблемите, мрачно си мислеше Бен. Трудно е човек да е обективен и добронамерен, когато знае, че и те имат поне толкова вина, колкото и онези, срещу които се оплакват.
Филип и Сот не преставаха несвързано да бръщолевят. Кривяха изпоцапаните си лица, присвиваха очи срещу светлината, козината им бе сплъстена и проскубана. Когато размахваха пръсти и жестикулираха, по пода се посипваше кал изпод ноктите им, натрупала се там от ровичкане в земята. Дрехите им, съшити от кожа и власеница, висяха раздърпани и безцветни, с изключение на ярко червеното перо, което стърчеше забито на шапките им. Приличаха на корабокрушенци, изхвърлени кой знае как на брега на неговия живот.
— Може би ще ни обезщетите за загубите, които понесохме — говореше в това време Филип.
— Може би ще ни обезвъзмездите със сребро или злато — отекваше Сот.
Бен отчаяно тръсна глава. Стига толкова. Тъкмо се канеше да ги изгони, когато се появи Куестър, за да му спести необходимостта от това. Придворният магьосник влетя през вратата на градинската стая като изстрелян от гигантска прашка. Размахваше ръце, бялата брада и дългите му коси се ветрееха, сивата мантия с пъстроцветните кръпки се влачеше подире му, сякаш едва успяваше да го настигне.
— Успях, успях! — възкликна той без предисловия. Цял се беше зачервил от вълнение, бухалското му лице бе озарено от онова, което бе извършил. Въобще не забелязваше присъствието на чупка гномите, които проявиха милост и млъкнаха насред изречението, зяпнали.
— Какво си успял? — попита Бен, спотаил дъх. Беше се научил вече да сдържа ентусиазма си, когато се отнасяше за Куестър, защото често се случваше да се окаже печално излъган. Куестър успяваше да осъществи средно половината от онова, което си въобразяваше, че е осъществил.
— Магията, Ваше Величество! Намерих магията! Най-сетне намерих начин да… — той не довърши, продължавайки да размахва ръце. — Не, почакайте за момент! Трябва и другите да го чуят. Всички приятели трябва да се съберат. Позволих си да изпратя да ги повикат. Само за няколко кратки… Това е такова велико… А-а-а, ето ги!
През отворената врата се появи Уилоу, възхитителна, както винаги, ефирният й силует се плъзна в озарената от слънцето стая като сребърен лъч. Обърна бледозеленикавото си лице към Бен и му се усмихна с онази специална, тайна усмивка, която пазеше само за него. Вълшебно същество, тя бе ефимерна като въздух по пладне. Коболдите, Буниън и Парснип, се появиха след нея, едва тътрейки разкривените си тела, сбръчканите им маймунски лица недоверчиво ухилени, зъбести и ръбати. И те също бяха вълшебни същества, но изглеждаха като излезли от някой кошмарен сън. Абърнати се появи последен, внушителен в своята пурпурно-златиста униформа на придворен писар. Той не бе вълшебно същество, а териер, който явно смяташе себе си за човек. Той държеше кучешкото си тяло изправено и наперено и одухотворените му очи веднага стрелнаха омразните, лешоядни чупка гноми.
— Не желая да бъда в една и съща стая с тези ненавистни създания… — започна възмутено той, но бе прекъснат от Куестър Тюс, който приближаваше към него с широко разтворени ръце.
— Стари приятелю! — възкликна магьосникът. — Абърнати, имам прекрасна новина за теб! Ела, ела насам!
Той хвана Абърнати и го накара да застане в средата на стаята. Абърнати гледаше към магьосника и не можеше да повярва на очите си, докато най-сетне успя да се отърве от него.
— Да не си полудял? — попита той, оправи дрехите си и изкриви муцуна. — И какви са тези изявления за старо приятелство? Какво си си наумил пак, Куестър Тюс?