Викам на колегата:
— Хайде сега върви си при булката, а пък аз ще се връщам, че утре имам за фотография цяла група от екскурзионно летуване.
Качих Катинка на мотора и запраших. Тъмно. Викам си: „Хора по пътя едва ли ще срещна, няма да я завивам с чаршафа.“ За белята — срещнахме не един, а три камиона. Знаеш как се движат камионите: нахакано, все по средата, ала тоя път така отбиха, че и трите заораха в канавката. Смях се от сърце, без да зная, че тоя смях ще ми излиза през носа. Какво трябваше да направи един нормален човек след такова приключение? Да мълчи, да си заключи чейнето и да не продумва. Но както вече казах, моята слабост е тъкмо в чейнето.
На следната вечер разказах в хоремага как са се заорали трите ЗИЛ-а в канавката, като са ме видяли с меца в мотоциклета, и всички се смяха до припадък. На другия ден дойде милиционерският сержант — Маринко.
— Браво бе, за камионите си се обадил сам, а за мотоциклетиста, дето се обърнал в реката, си траеш! Я заповядай в участъка да поприказваме!
Там разбрах, че дегустаторът, като давал назад в тъмнината, взел, че се обърнал и се претърколил в дерето с мотоциклета. Мотоциклетът — развален, любовникът — жив и здрав, обаче натъртен.
Обясних на сержанта, че съм ходил в село по работа, а на връщане съм решил да почина и съм оставил мечката край пътя. Оня в това време се появил, уплашил се, дал заден ход и по-нататък няма за какво да отговарям.
— Но мечката се е движила — казва сержантът. — Защо?
— Така му се е привидяло!
И започна спор на очната ставка — привидяло ли му се е или не. Движила ли се е мечката, или е седяла мирно? И после: за какво съм ходил аз в село? При кого? И какво съм вършил там? Не е ли това опит за умишлено убийство?
Сложи ме сержантът бая натясно и аха-а — да му кажа истината, но като си спомних положението на побратима, стана ми жално на топа на устата да го слагам и преписката стана следствена. На следователя обаче казах. Възрастен човек, с прошарени коси, стана ми грозно да го лъжа и му казах: — „Ще говоря истината, но само ще говоря! Няма да пиша, и то ако дадете дума, че казаното ще остане между нас!“
— Казаното — вика — може! Говори!
Разказах му работата от край до край.
Следователят се позамисли:
— Много е заплетен казусът! Явно, че намерението ти не е било да го трепиш, а да го сплашиш, за да го отклониш от една простъпка. В такъв случай няма налице умисъл за убийство и работата изведнаж от престъпление се превръща в едно обикновено нарушение, но в това „но“ е — казва — цялата работа. За да се докаже всичко туй, необходимо е да повикаме съучастника ти за свидетел и да се разкрие прелюбодействието.
— Това — в никакъв случай!
— Съчувствувам ти — казва — и те разбирам, но при наличните данни друг изход не намирам, освен да те изпратя на прокуратурата. Трябва да кажа: с голямо съжаление!
— Това ми е достатъчно, другарю следовател! Благодаря!
— А иначе — вика — интересно! Много интересно като пръв опит за уреждане на някои частни конфликти с помощта на плашило… Ето, и случаят с бракониерите!
— Много е интересно — казвам, — аз също съм мислил като какво ли ще бъде, ако се изработи едно такова плашило-мечка със самодвижещи се механизми и фотоклетка, като на германските пушки, която ще извършва патрулна служба било при асфалта, било в гората или в ловния развъдник, или при самите хора. Само че — казвам — страх ме е от тоя, дето ще го навива. Инак това моторизирано плашило може да стане — ела, че ми трябваш!
— Да — каза ми следователят. — Ти поговори за тая работа с прокурора!
Сега отивам при прокурора, че да видим. Ако съдя по следователя — има начин да се разберем и с него, но все пак — прокурор е, може ли да се предвиди?
Ако в закона гледа — аз съм вътре. Ако за мене гледа — той е вътре. Но важното е, че на душата си грехове не нося. И сержантът, и следователят разбраха. Следователят разбра, а жена ми — не! Аз тръгвам за града, за прокурора, дето се вика, не се знае ще се връщам или не, а тя ми се чумери и ми дудне:
— Така ти се пада, кай. Като си дърво за огън, така ти се пада!
Катерин
Имахме куче — Катерин. Младо, много апетитно вълците да гони. Гласът му — цяла буря: каже „ав, ав“, гората се тресеше и ехтеше. Беше с дебела вратина, бързо на ход, леко в ушите, като че не спеше. А пък да видиш каква накеркелена опашка имаше! Екстра куче, само че бай Пачо не му даваше порцион. Карахме все на трици и на сух комат. Колко пъти съм му викал: „Давай царевично брашно да набъркаме на кучето“, пък той — стиснат, „бива“ — ще каже и все не даваше. Пет ли, шест ли години пасохме козите с Катерин. Такова доверие му имах и се бях толкова отпуснал, повече не може. Вляза в колибата, напаля огън, струпам кютуците в огнището, припека ногите и захъркам. Зная Катерин си е на поста, вълк не дава да припари, ако ли дойде, ще се обади.