Като сестрин син той не бе представлявал нищо за нея, но сега тя го погледна с други очи. Похвали го и му каза, че би могла да го научи и други стихчета, които ще му харесат повече, да му каже думичката, която кара охлюва да се подаде от черупката си, или името, което призовава сокола да се спусне от небето.
— Да, кажи ми това име! — извика то, освободило се от страха, който му бяха причинили козите, и възгордяло се от похвалите й за острия му ум.
Магьосницата рече:
— Ако ти го кажа, не бива никога да го повтаряш пред другите деца.
— Обещавам.
Тя се усмихна на доверчивото му невежество:
— Тъй да бъде. Но аз ще обвържа обещанието ти. Езикът ти ще занемее, докато аз самата не реша да го развържа и дори тогава, макар че ще можеш да говориш, няма да можеш да произнесеш в присъствието на друг човек думата, научена от мен. Трябва да пазим тайните на изкуството си.
— Добре — съгласи се момчето, тъй като без друго не желаеше да разкрива тайната пред другарчетата си, радостно, че може да знае и върши онова, което те не знаят и не могат.
То не мръдна, докато леля му прибираше несресаната си коса отзад и завързваше колана на роклята си.
После тя отново седна с кръстосани крака и захвана хвърля с шепи листа в огнището, докато димът от тях разстла и изпълни сумрака на колибата. След това за Гласът й ту се извисяваше, ту стихваше, като че това някакъв чужд глас и пеенето продължи, докато момчето престана да съзнава дали е будно, или заспало. А през цялото това време до него седеше със зачервени от дим очи старото черно куче на магьосницата, което никога не лаеше. Изведнъж магьосницата проговори на Дюни на неразбираем език и го накара да изрича заедно с нея рими и думи, докато заклинанието му подействува и той занемя.
— Говори! — заповяда тя, за да изпита магията.
Момчето не можеше да говори, но се засмя. В този миг леля му се поизплаши от силата му, понеже това беше една от най-мощните й магии — тя се бе опитала не само да овладее говора и мълчанието му, но и да го застави да й служи в магьосническия занаят. И все пак, дори омагьосано, то се бе засмяло. Тя не каза нито дума. Започна да залива с бистра вода огъня, докато димът се разнесе, даде му да пие вода и щом въздухът се прочисти и то отново можеше да говори, тя му откри истинското име на сокола, на което отговаряше тази птица.
Това беше първата стъпка на Дюни по пътя, който щеше да следва през целия си живот, пътя на жреца, пътя, по който накрая се впусна след една сянка и я преследва по земя и море чак до мрачните брегове на царството на смъртта. Но при първите стъпки този път изглеждаше широк и светъл.
Щом откри, че дивите соколи се спускат стремглгаво към него от простора, когато ги призове по име, и кацат върху китката му с оглушителен плясък на крилете също като ловните птици на принца, той зажадува да узнае и други такива имена и навести леля си с огромната молба да научи имената на ястреба, на рибояда и на орела. За да заслужи могъщите слова, той правеше и учеше всичко, което му кажеше магьосницата, макар че имаше и доста неприятни неща.
На Гонт казват „слабо като женска магия“, или пък „проклето като женска магия“. Е, магьосницата от Десетте елши не се занимаваше с черна магия, нито пък се намесваше някога във висшите изкуства на общуване с Древните сили, но тъй като беше неука жена, заобиколена от неуки хора, тя често използваше уменията си за глупави и съмнителни цели. Не знаеше нищо за силите на Равновесието и Градежа, известни на истинския магьосник, който им служи вярно. Те му повеляват да извършва магиите си само при истинска нужда. Тя имаше магия за всякакви случаи и непрекъснато правеше заклинания. Голяма част от умението й беше просто шарлатанство и тя не различаваше истинските магии от фалшивите. Знаеше много проклятия и май повече я биваше да разболява, отколкото да лекува. Като всяка вещица можеше да свари любовна отвара, но правеше и други, по-грозни отвари, служещи на човешката завист и омраза. Тези хитрини обаче тя държеше настрана от младия си чирак и доколкото можеше, го учеше на почтено изкуство.
Отначало той по детски се радваше на магьосническото изкуство, на силата, която то му даваше над птици и животни и на познанието за тях. И тази радост не го напусна през целия му живот. Като го виждаха във високите пасища често с някоя граблива птица, другите деца го кръстиха Ястреба и така той получи името, с което го наричаха по-късно хората, ако истинското му име им бе неизвестно.