— Струва ми се, че пътят, по който е тръгнал, го води към смъртта — отвърна момичето, — и макар да се страхува от това, той неотклонно продължава напред. — Тя вдигна глава и се загледа в огъня, като че виждаше в пламъците лодка, дошла сама от зимните морета и отново отплавала към пустите води. Очите й за миг се наляха със сълзи, но тя не каза нищо.
На другия ден Веч се завърна у дома и се сбогува с първенците на Исмей. Те не гледаха с добро око на това, че той предприема посред зима такова смъртоносно пътешествие за нещо, което дори не го засягаше. Но колкото и да го укоряваха, нищо не можеше да го спре. Отегчен от досажданията на старците, той каза:
— Аз ви принадлежа по произход, по обичай и поради собствения си дълг към вас. Ваш магьосник съм. Но време е да си припомните, че макар и да съм слуга, не съм ваш слуга. Когато съм свободен да се върна, ще се върна. Дотогава сбогом!
Призори, когато сивкавата светлина започна да извира от морето на изток, двамата младежи тръгнаха с „Взор“ от пристанището на Исмей и издигнаха срещу северния вятър кафявото, здраво изтъкано платно. Застанала на пристана, Яроу наблюдаваше отплаването им така, както всички моряшки жени и сестри по бреговете на цялата Землемория наблюдават отплаването на мъжете — без да махат или викат, безмълвни, загърнати в сивите си или кафяви наметала с качулки, застанали на брега, който постепенно се смалява зад лодката, докато океанът расте помежду им.
10. В открито море
Пристанището вече беше изчезнало зад тях, а пред нарисуваните, мокри очи на „Взор“ се откриваха все по-обширни и по-пусти води. За две денонощия спътниците прекосиха водната шир между Ифиш и остров Содерс, изминавайки стоте мили при ужасно време и насрещни ветрове. На Содерс спряха само колкото да напълнят един мех с вода и да купят едно изцапано с катран платно, с което искаха да предпазят от морската вода и дъжда част от нещата си в непокритата лодка. Не се бяха погрижили за това по-рано, защото магьосниците се сдобиват с такива нищожни удобства чрез най-прости и обикновени заклинания. Наистина не е необходимо кой знае каква магия, за да се пригоди морската вода за пиене и да се спести досадното запасяване с прясна вода. Но Гед нямаше никакво желание да използва магьосническата си сила, нито пък да позволи това на Веч. Единствените му думи бяха „По-добре недей“ и приятелят му нито го запита защо, нито започна да му противоречи. Когато вятърът изду платното им, лошо, вледеняващо предчувствие обзе и двамата. Убежище, пристанища, спокойствие и безопасност — всичко това беше останало зад тях. Бяха му обърнали гръб. По пътя, по който тръгваха, всички събития бяха опасни и всяка постъпка имаше значение. По този път и най-малкото заклинание можеше да промени случайността и да наруши равновесието на силите и съдбата, тъй като те отиваха към самия център на това равновесие, към мястото, където си дават среща светлината и мракът. А такива пътешественици не бива да изричат дори и едно слово невнимателно.
Излезли отново в открито море, те плаваха покрай бреговете на Содерс, чиито бели снежни поля чезнеха в подножието на мъгливи хълмове. Гед насочи лодката на юг към води, където големите търговци от архипелага не идват никога — най-външните граници на Разлива.
Веч не се интересуваше от посоката им, тъй като знаеше, че Гед не я избира, а се отправя натам, накъдето трябва. Содерс се смали и избледня зад тях, вълните съскаха и пляскаха под носа на лодката, а сивата морска шир се простираше на всички страни чак до хоризонта.
— Кои земи се намират на пътя ни? — изведнъж попита Гед.
— На юг от Содерс няма никакви острови. На югоизток има много малко, и то на голямо разстояние един от друг — Пелимер, Корней, Госк и Астоуел, наричан още последна земя. Отвъд него — открито море.
— Ами на югозапад?
— Роламени, един от островите в нашия Източен разлив и още няколко островчета наоколо. След него няма други чак до Южния разлив, където се намират Руд, Тум и Ухо, а там не стъпва човешки крак.
— Ние можем и да стъпим — каза Гед кисело.
— Бих предпочел да не правим това — отвърна Веч, — казват, че тази част на света е враждебна, пълна с кости и поличби. Моряците твърдят, че над водите при остров Ухо и Далечен Сор могат да се видят звезди, които не се виждат никъде другаде и още нямат имена.
— Да, на кораба, който ме отведе на Роук, имаше един моряк, който говореше за това. Разказваше още и за салджийския народ, живеещ далеч в Южния разлив, тези хора, които стъпват на сушата само веднъж в годината, за да отсекат дънери за саловете си, а през останалото време по цели дни и месеци се носят по теченията навътре в океана, където няма и помен от земя. Иска ми се да видя тези селища върху салове.