Пернел измъкна едно от копията от калта и го използва, за да махне паяжината. Квадратният символ на върха на копието засия в червено и ефирните нишки засъскаха, където то ги докосна. Една тъмна сянка, която жената знаеше, че е гъмжило от паяци, се отдръпна назад в сумрака. Напредвайки бавно по тесния тунел, тя събаряше всяко копие, до което стигнеше, оставяйки мръсната кал да отмие Думите на силата, рушейки постепенно сложната мрежа от магии. Ако Дий си беше направил всичкия този труд, за да задържи нещо в килията, това означаваше, че не е можел да го контролира. Пернел искаше да разбере какво е то и да го освободи. Но докато се приближаваше, а кълбото над рамото й хвърляше трептяща светлина по коридора, друга мисъл мина през ума й: да не би пък Джон да е затворил нещо, от което дори тя би трябвало да се страхува, нещо древно и ужасно? Вече не знаеше дали не допуска съдбовна грешка.
По страничните подпори на вратата и около входа на килията бяха изрисувани символи, от които я заболяваха очите. Остри и ъгловати, те сякаш мърдаха и се гърчеха върху камъка, подобно на писанията в „Книгата на Авраам“. Но докато буквите в старата книга образуваха думи на езици, които тя в повечето случаи разбираше или поне разпознаваше, тези символи тук се извиваха в невъобразими форми.
Вълшебницата се наведе, загреба малко кал и я плесна върху буквите, за да ги заличи. Едва когато премахна напълно праисторическите Думи на силата, тя пристъпи напред и накара светещото кълбо да се плъзне с криволичене в килията.
Трябваше й само миг, за да осъзнае какво вижда. И в този миг разбра, че развалянето на защитната мрежа от магии действително беше ужасна грешка.
Цялата килия представляваше гъст пашкул от паяжини. В средата й, на една-единствена нишка, не по-дебела от показалеца й, висеше паяк. Създанието бе огромно поне колкото голямата водна кула, която се издигаше внушително на острова над главата й. Смътно напомняше за тарантула, но цялото му тяло бе покрито с настръхнала пурпурна козина, леко посивяла по краищата. Всеки от осемте му крака беше по-дебел от Пернел. По средата на тялото му имаше гигантска, почти човешка глава. Беше гладка и кръгла, без уши или нос, и само с една хоризонтална цепка за уста. Също като тарантулите, имаше осем мънички очички, разположени близо до върха на черепа.
И тези очички се отвориха едно по едно, всяко с цвета на стара синина. Втренчиха се в лицето на жената. После устата се разтвори и се показаха два дълги като копия зъба.
— Мадам Пернел. Вълшебнице — изфъфли паякът.
— Ареоп-Енап55 — каза тя с почуда, познавайки стария паяк Древен. — Мислех, че си мъртъв.
— Тоест мислеше, че си ме убила!
Паяжината потръпна и изведнъж кошмарното създание се хвърли срещу Пернел.
Глава 43
Доктор Джон Дий се приведе напред от задната седалка на полицейската кола.
— Завий тук — каза той на Джош. Видя изражението на лицето на младежа и добави: — Ако обичаш.
Джош натисна спирачките и колата се плъзна със скърцане. Предната гума вече се бе откъснала напълно и колелото се въртеше върху металния си ръб, хвърляйки искри.
— А сега насам. — Дий посочи към една тясна уличка с наредени от двете й страни пластмасови кофи за боклук. В огледалото за обратно виждане Джош забеляза, че той все се върти в седалката, за да поглежда назад.
— Тя преследва ли ни? — попита Макиавели.
— Не я виждам — рече рязко Магьосника, — но мисля, че трябва да се махнем от улиците.
Момчето се мъчеше да овладее колата.
— Няма да стигнем много далеч с това… — започна то, а миг по-късно блъсна първата кофа за боклук, която събори втора, а после и трета, разпилявайки сметта по цялата уличка. Джош завъртя рязко волана, за да не налети върху падналите кофи, и двигателят забумтя обезпокоително. Колата се заклатушка, а после изведнъж спря и изпод капака заизлизаха кълбета пушек. — Излизайте — каза бързо момчето. — Мисля, че горим. — Измъкна се бързо от колата, а Макиавели и Дий слязоха от другата страна. После всички се обърнаха и хукнаха по уличката. Бяха изминали около пет-шест крачки, когато се разнесе глух гръм и патрулката лумна в пламъци. Гъст черен дим се заизвива към небето.
— Чудесно — каза с горчивина Дий. — Сега дисата със сигурност знае къде сме. И няма да е много доволна.
— Е, поне не от теб, това е сигурно — каза Макиавели с крива усмивка.