— Несъмнено.
— По-бързо, елате насам — извика Дий.
Поради тесните стени и ниския таван гласът му прозвуча глухо. Той се обърна и тръгна надолу по оградения с кости тунел, като отнесе светлината със себе си. На Джош му се прииска да хукне след него, защото нямаше желание да остане сам в пълен мрак, но тогава Макиавели щракна с пръсти и в дланта му се появи елегантен, тънък като свещ пламък от сиво-бяла светлина.
— Не всички тунели са като този — продължи италианецът, сочейки костите по стените, грижливо подредени в правилни форми и шарки. — Някои от малките тунели са просто затрупани с всевъзможни парчета.
Те свиха зад един завой на тунела и откриха Дий да ги чака, потропвайки нетърпеливо с крак. Той се врътна и закрачи нататък, без да каже и дума.
Докато навлизаха все по-дълбоко в катакомбите, Джош се съсредоточи върху гърба на Магьосника и светлинното кълбо, полюшващо се над рамото му; това му помагаше да не обръща внимание на стените, които сякаш се сближаваха с всяка крачка. Вървейки, той забеляза, че по някои от костите, ограждащи тунела, има надраскани дати — надписи отпреди векове, — и освен това осъзна, че единствените следи в дебелия слой прах на пода са отпечатъците от малките стъпала на Дий. Тези тунели не бяха използвани от много отдавна.
— Тук долу идват ли хора? — попита той Макиавели, подемайки разговор само за да чуе някакъв звук сред потискащата тишина.
— Да. Отделни участъци от катакомбите са отворени за посещения — отговори Николо, вдигнал високо ръка, така че тънкият пламък в дланта му открояваше сложните шарки от кости, вградени в стените, а танцуващите сенки ги караха да трептят като живи. — Но под града има много километри катакомби и големи области от тях изобщо не са картографирани. Изследването на тези тунели е опасно — и незаконно разбира се, — но въпреки това някои хора го правят. Наричат ги катафили. Даже има специална полицейска част, катафлики58, която патрулира по тези тунели. — Макиавели махна с ръка към заобикалящите ги стени и пламъкът затанцува лудо, но не угасна. — Само че тук долу няма да налетим нито на едните, нито на другите. Този район е напълно неизвестен. Сега се намираме дълбоко под града, в една от най-първите кариери, изкопана преди много векове.
— Дълбоко под града — повтори бавно Джош. Прегърби рамене, струваше му се, че усеща тежестта на Париж над главата си, многото тонове пръст, бетон и стомана, които го притискат. Клаустрофобията заплашваше да го надвие и той имаше чувството, че стените пулсират. Гърлото му бе пресъхнало, устните му — напукани, а езикът му сякаш бе надебелял в устата. — Мисля — прошепна той на Макиавели, — мисля, че бих искал вече да се връщам на повърхността, ако може.
Италианецът премигна, искрено изненадан.
— Не, Джош, не може. — Той протегна ръка и стисна рамото на момчето. То усети как топла вълна се разлива по тялото му. Аурата му заискри и затвореният въздух на тунела се изпълни с аромата на портокали и гадния мирис на змия. — Прекалено е късно за това — каза нежно Макиавели. Снижи гласа си до шепот. — Слязохме твърде дълбоко… не можем да се върнем. Или ще излезеш от тези катакомби пробуден, или…
— Или какво? — попита Джош, но с нарастващо чувство на ужас осъзна как италианецът ще завърши изречението.
— Или няма да излезеш изобщо — рече простичко Макиавели.
Те свиха зад един завой и започнаха да се спускат по дълъг, прав като стрела, тунел. Стените тук имаха още по-пищна украса от кости, но тя се състоеше от странни квадратни шарки, които Джош почти разпозна. Приличаха на рисунки, които бе виждал в кабинета на баща си, и наподобяваха глифове на маите и ацтеките; само че какво правеха централноамерикански йероглифи в Парижките катакомби?
Дий ги чакаше в края на тунела. Сивите му очи проблясваха на отразената светлина, която придаваше на кожата му нездрав оттенък. Когато заговори, английският му акцент се бе усилил и думите се сипеха толкова бързо, че беше трудно да се разбере какво казва. Джош не можеше да определи дали Магьосника е въодушевен или нервен, и това го уплаши още повече.
— Днес е много важен ден за теб, момче, много важен ден. Защото не само силите ти ще бъдат пробудени, но и ще се срещнеш с един от малцината Древни, които човечеството още помни. Това е голяма чест. — Той плесна с длани. Приведе се и вдигна ръка заедно със светлинното кълбо, разкривайки две високи извити колони от кости, които бяха оформени така, че да образуват рамка на врата. Зад отвора цареше пълен мрак. Той отстъпи назад и каза: — Първо, ти.
Джош се поколеба. Макиавели го хвана за рамото и го стисна здраво. Когато заговори, гласът му беше нисък и припрян.