— Връщай се бързо… — прошепна Скатах, но Никола вече го нямаше. Тя реши, че независимо какво й бе казал, ако го пленяха, щеше да обърне този град наопаки, но да го намери. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо. Откри, че бръснатият сервитьор я зяпа. Отстрани на врата му имаше татуирана паяжина, а на всяко от ушите му бяха наредени поне по дузина малки пиърсинги. Зачуди се колко ли болезнено е било поставянето им. Тя винаги бе искала да си продупчи ушите, но плътта й зарастваше твърде бързо и дупката щеше да се затвори веднага след пробиването.
— Нещо за пиене? — попита Ру, усмихвайки се нервно, и тя видя метално топче на езика му.
— Вода — каза Скати.
— Разбира се. „Перие“12? Негазирана?
— Чешмяна. Без лед — добави тя, обърна се и отиде на масата при близнаците. Завъртя един стол и го възседна на обратно, като подпря ръце на облегалката и положи брадичката си върху тях.
— Никола отиде да опита да се свърже с баба ми и да види дали тя познава някого тук. Не съм сигурна какво ще правим, ако не успее да я намери.
— Защо? — попита Софи.
Девата-воин поклати глава.
— Не бива да оставаме по улиците. Извадихме късмет, че се измъкнахме от „Сакре Кьор“, преди полицията да я обгради. Без съмнение вече са намерили онзи зашеметен полицай, така че ще насочат търсенето си навън и патрулите ще разполагат с описанието ни. Въпрос на време е да ни забележат.
— И какво ще стане тогава? — запита се на глас Джош.
Усмивката на Скатах беше ужасяваща.
— Тогава ще разберат защо ме наричат Девата-воин.
— Но какво ще стане, ако ни хванат? — упорстваше Джош. Още му бе трудно да проумее идеята, че полицията ги издирва. По-лесно му беше да си представи, че ги преследват митични създания или безсмъртни хора. — Какво ще стане тогава с нас?
— Ще ви предадат на Макиавели. Тъмните древни биха ви сметнали за чудесен трофей.
— Какво… — Софи хвърли бърз поглед към брат си. — Какво ще ни направят?
— Не ти трябва да знаеш — рече искрено Скати, — но повярвай ми, няма да е приятно.
— Ами ти? — попита Джош.
— Аз нямам приятели сред Тъмните древни — рече тихо Скатах. — Техен враг съм от над две хиляди и петстотин години. Предполагам, че имат много специален затвор в Мрачното си царство, приготвен за мен. Някакво студено и мокро място. Знаят, че мразя това. — Тя се усмихна и връхчетата на зъбите й се показаха между устните й. — Но още не са ни хванали — добави безгрижно — и няма да ни хванат лесно. — Хвърли кос поглед към Софи. — Изглеждаш ужасно.
— Вече ми го казаха — отвърна Софи, като обгърна с длани димящата чаша шоколад и я поднесе към устните си. Вдъхна дълбоко. Можеше да долови всеки нюанс в богатия аромат на какаото и почувства как стомахът й закъркори, напомняйки й, че е изминало дълго време, откакто не е яла. Вкусът на горещия шоколад върху езика й бе горчив и толкова силен, че очите й се насълзиха. Тя си спомни, че беше чела някъде, че европейският шоколад съдържа по-голямо количество какао от американския, с който беше израснала.
Скати се приведе напред и понижи глас:
— Трябва ви време, за да се възстановите от целия стрес, през който минахте. Пътуването от единия край на света до другия през лей-портал се отразява на организма. Казвали са ми, че било като влиянието на часовата разлика при дълъг полет.
— А на теб часовата разлика не ти влияе, предполагам — промърмори Джош. В тяхното семейство се шегуваха, че на него може да му прилошее от часовата разлика при пътуване с кола от един щат до друг.
Девата-воин поклати глава.
— Не, не ми влияе. Аз не летя — обясни тя. — Не можеш да ме накараш да се кача на някое от онези неща. Небето е предназначено само за създания, които могат да размахват криле. Макар че веднъж яздих лун.
— Лун ли? — попита объркан Джош.
— Ин-лун, китайски дракон — каза Софи.
Скатах се обърна да изгледа момичето.
— Призоваването на мъглата трябва да е изчерпило голяма част от енергията на аурата ти. Много е важно да не използваш отново силата си, колкото се може по-дълго време.
Тримата се облегнаха назад, щом Ру излезе иззад бара с висока чаша с вода. Постави я накрая на масата, опита се да хвърли една нервна усмивка на Скати и се отдалечи.
— Мисля, че те харесва — каза Софи, като се усмихна леко.
Девата-воин се обърна да погледне пак сервитьора, но близнаците видяха, че устните й потрепнаха насмешливо.
— Той има пиърсинги — каза тя достатъчно силно, за да може онзи да я чуе. — Не харесвам момчета с пиърсинги.