— Вярвам ти — каза той, макар че не вярваше. — Внимавай и не забравяй — добави той, — никакъв вятър.
Софи още веднъж го прегърна бързо.
— Никакъв вятър — прошепна тя в ухото му, а после се дръпна и му обърна гръб.
Никола и Джош гледаха как Скати и Софи се отдалечават по улицата, насочвайки се към метростанцията; после се обърнаха в другата посока. Точно преди да свият зад ъгъла, момчето се озърна през рамо и видя, че сестра му направи същото. И двамата вдигнаха ръце и си махнаха за довиждане.
Джош изчака тя да се обърне и свали ръката си. Сега вече беше наистина сам, в един непознат град, на хиляди километри от дома, заедно с човек, на когото не вярваше и от когото бе започнал да се бои.
— Нали каза, че знаеш пътя? — попита Софи.
— Доста време не съм била тук — призна Девата-воин — и улиците малко са се променили.
— Но ти каза, че си била тук, когато са построили Айфеловата кула. — Тя спря, осъзнавайки внезапно какво е казала току-що. — А кога по-точно е било това?
— През 1889 година. Тръгнах си няколко месеца по-късно.
Скатах спря пред метростанцията и попита за пътя една продавачка на вестници и списания. Дребната китайка говореше много малко френски, така че Скати премина на друг език. Софи си даде сметка, че разпознава в него мандарин17.
Усмихнатата продавачка излезе иззад щанда и посочи надолу по улицата, говорейки толкова бързо, че момичето не успяваше да различи отделните думи въпреки познанията на Вещицата по езика. Звучеше като песен. Девата-воин благодари на жената, после й се поклони и онази й отвърна.
Софи хвана Скатах за ръката и я издърпа настрани.
— Нали уж не трябваше да привличаш внимание? — прошепна тя. — Хората почнаха да ни зяпат.
— Че какво зяпат? — попита Скати, искрено изненадана.
— О, ами сигурно как едно бяло момиче говори свободно китайски, а после се кланя — каза Софи с усмивка. — Интересна гледка беше.
— Един ден всички ще говорят мандарин, а поклоните са обикновена проява на учтивост — рече Девата-воин и тръгна по улицата в указаната от жената посока.
Софи я последва.
— Къде си научила китайски? — попита тя.
— В Китай. Всъщност разговарях с жената на мандарин, но също така знам ву и кантонски18. През вековете съм прекарала доста време в Далечния изток. Там ми харесваше.
Двете повървяха мълчаливо, а после Софи попита:
— И колко езика говориш?
Скатах се намръщи и притвори очи за кратко, докато размишляваше.
— Шест или седем…
Момичето я прекъсна.
— Шест или седем; това е впечатляващо. Мама и татко искат да научим испански, а татко ни преподава гръцки и латински. Но аз много бих искала да науча японски. Имам голямо желание да посетя Япония — добави то.
— … шест или седемстотин — допълни Скати, а после се изсмя гръмко на смаяното изражение на Софи и я хвана подръка.
— Е, предполагам, че някои от тях вече са мъртви езици, така че не съм сигурна дали се броят, но не забравяй, че съм живяла много дълго.
— Наистина ли си живяла две хиляди и петстотин години? — попита Софи, хвърляйки кос поглед към девойката, която изглеждаше на не повече от седемнайсет. Изведнъж се усмихна: никога не й бе минавало през ум, че ще зададе подобен въпрос. Това беше просто още един пример за това колко се бе променил животът й.
— Две хиляди петстотин и седемнайсет човешки години. — Скатах се усмихна със стиснати устни, така че вампирските й зъби да не се виждат. — Веднъж Хеката ме изостави в едно особено гадно подземно Сенкоцарство. Трябваха ми векове, за да открия пътя навън. А когато бях по-млада, прекарвах много време в Сенкоцарствата на Лионес, Хи-Бразил и Тир На Ног19, където времето се движи с различен ход.
Времето в Сенкоцарствата не е същото като човешкото, така че всъщност броя само времето, което съм прекарала в този свят. А пък кой знае, може някой ден сама да разбереш какво е. Вие с Джош сте уникални и могъщи и ще ставате още по-могъщи, с овладяването на магията на стихиите. Ако не откриете сами тайната на безсмъртието, някой може да ви я предложи като дар. Хайде, да пресичаме. — Тя хвана Софи за ръката и я помъкна през тясната улица.
Макар че беше едва шест сутринта, уличното движение вече се оживяваше. Микробуси правеха доставки за ресторанти и хладният утринен въздух бе започнал да се изпълва с аромати — на прясно изпечен хляб, сладкиши и кафе, — от които на човек му потичаше слюнка. Софи вдъхваше познатите ухания: кроасаните и кафето й напомниха, че само преди два дни тя ги сервираше в кафенето. Премигна, за да спре внезапно залютелите в очите й сълзи. Толкова много неща се бяха случили, толкова много неща се бяха променили през последните два дни.
19
Лионес — легендарна потънала земя, за която се твърди, че се намирала непосредствено на югозапад от остров Великобритания; Хи-Бразил — в ирландските предания — загадъчен остров, вечно обвит в мъгла, която се вдига за един ден на всеки седем години и тогава той може да бъде видян, но никой не може да го достигне; Тир На Ног — Земята на вечно младите — един от отвъдните светове в келтската митология. — Б.пр.