Макиавели се усмихна; трябваха му само няколко часа. За това време те щяха да му кажат всичко, което знаят. Половината хилядолетие, прекарано на този свят, бе научило Николо Макиавели да бъде страшно убедителен.
Глава 2
Джош Нюман протегна дясната си ръка и опря длан в студената каменна стена, за да не падне. Какво ставаше?
В един миг бе стоял в магазинчето на Вещицата от Ендор в Охай, Калифорния. Сестра му Софи, Скатах и мъжът, който Джош вече знаеше, че е Никола Фламел, бяха в огледалото и го гледаха. А в следващия — Софи бе излязла от стъклото, бе го хванала за ръката и го бе изтеглила през огледалото. Той бе стиснал очи и бе усетил как нещо ледено докосва кожата му, карайки косъмчетата на тила му да настръхнат. Когато отново отвори очи, стоеше в стая, която приличаше на малък склад. Кутии с боя, сгънати двураменни стълби, парчета от керамични изделия и вързопи с изцапани с боя парцали бяха натрупани до голямо, обикновено наглед мръсно огледало, прикрепено към каменната стена. Една-единствена слаба крушка разпръскваше из стаята мъжделива жълта светлина.
— Какво стана? — попита той с дрезгав глас. Преглътна мъчително и опита пак. — Какво стана? Къде сме?
— В Париж — отвърна щастливо Никола Фламел, като отри прашните си ръце в черните си джинси. — Градът, в който съм роден.
— Париж ли? — прошепна Джош. Идеше му да добави „невъзможно“, но започваше да разбира, че тази дума вече няма смисъл. — Как? — попита високо. — Софи? — Погледна към своята близначка, но тя беше долепила ухо до единствената врата в стаята и се ослушваше напрегнато. Махна му с ръка да млъкне. Той се обърна към Скатах, но червенокосата Дева-воин просто поклати глава, притиснала с две ръце устата си. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне. Накрая Джош се обърна към легендарния алхимик Никола Фламел. — Как попаднахме тук? — попита той.
— Земята е пресечена надлъж и нашир от невидими енергийни линии, наричани понякога лей-линии или курсуси — обясни Фламел, като кръстоса показалците си. — На местата, където се пресичат две или повече линии, съществува портал. В наши дни порталите са много редки, но в старите времена Древната раса ги е използвала, за да се придвижва за миг от единия до другия край на света — точно както направихме ние. Вещицата отвори лей-портала в Охай и ние се озовахме тук, в Париж.
Както го казваше, всичко звучеше толкова просто и обичайно.
— Лей-портали: мразя ги — измънка Скати. На слабата светлина бледото й луничаво лице изглеждаше мъртвешки бледо. — Някога страдал ли си от морска болест? — попита тя.
Джош поклати глава.
— Никога.
Софи отдели бузата си от вратата.
— Лъжец! Прилошава му дори в плувен басейн. — Тя се усмихна и отново притисна ухо към хладното дърво.
— Морска болест — повтори Девата-воин. — Усещането е съвсем същото. Само че още по-гадно.
Софи отново обърна глава, за да погледне към алхимика.
— Имаш ли някаква представа къде точно се намираме в Париж?
— На някое старо място, предполагам — отговори Фламел и отиде до нея при вратата. Опря ухо в дървото и се заслуша.
Софи се отдръпна.
— Не съм толкова сигурна — рече тя.
— Защо? — попита Джош. Той огледа малката разхвърляна стая. Определено приличаше на част от стара сграда.
Сестра му поклати глава.
— Не знам… просто не го усещам толкова старо. Тя протегна ръка и опря длан в стената, после моментално я дръпна.
— Какво има? — прошепна Джош.
Софи отново постави длан върху стената.
— Чувам гласове, песни и нещо като музика от орган.
Джош сви рамене.
— Аз не долавям нищо. — После млъкна, спомнил си внезапно огромната разлика между него и близначката му. Магическият потенциал на Софи беше пробуден от Хеката и сега тя бе свръхчувствителна към образи, звуци, миризми, допир и вкус.
— Но аз — да. — Сестра му отдръпна ръка от каменната стена и гласовете в главата й утихнаха.
— Това, което чуваш, са призрачни звуци — обясни Фламел.
— Те представляват просто шумове, попити от сградата, просмукали се в самата й структура.
— Това е църква — каза убедено Софи, а после се намръщи.
— Но е нова църква… съвременна, от края на XIX или началото на XX век. Само че е построена върху нещо много, много по-старо.
Фламел застана колебливо пред дървената врата и погледна през рамо. В мъждивата светлина, хвърляна от лампата на тавана, лицето му изведнъж бе станало остро и ъгловато и приличаше смущаващо на череп, а очите му бяха изцяло скрити в сянка.
— В Париж има много църкви — каза той. — Но ми се струва, че само една отговаря на описанието — добави и посегна към дръжката на вратата.