— Мрачни дни, тъжни дни, но вече свършиха… слава богу, свършиха. — Устните на призрака се раздвижиха и думите прозвучаха като шепот в главата на Пернел. — От 1963-а в Алкатраз не е имало затворен човек, а островът е мирен от 1971 година23.
— Обаче сега има нов затворник на твоя възлюбен остров — рече безстрастно госпожа Фламел. — И той се охранява от надзирател, по-ужасен от всички, които Алкатраз някога е виждал.
Лицето на тавана се промени, воднистите очи се присвиха, мигайки.
— Кой? Ти ли?
— Държат ме тук против волята ми — каза Пернел. — Аз съм последният затворник на Алкатраз и ме пази не човек, а сфинкс.
— Не!
— Виж сам!
Мазилката се напука и влажен прах се посипа по лицето й. Когато тя отвори пак очи, образът на тавана бе изчезнал, оставяйки след себе си само едно петно.
Пернел си позволи да се усмихне.
— Какво ти е толкова забавно, човече? — Гласът представляваше мазно съскане, а езикът предхождаше човешката раса.
Пернел се завъртя и седна, насочвайки вниманието си към съществото, което стоеше в коридора, на по-малко от два метра от нея.
Поколения древни хора се бяха опитвали да уловят образа на това същество върху пещерни стени и грънци, да го изваят от камък, да нарисуват негови подобия върху пергамент. Но никой от тях дори не се бе доближил до истинския ужас на сфинкса.
Тялото му беше на лъв с огромни мускули, а козината му — покрита с белези от стари рани. Чифт орлови криле с рошави и мръсни пера се издигаха от раменете му и лежаха отпуснато върху гърба му. А малката, почти изящна, глава беше на красива млада жена.
Сфинксът пристъпи към решетките на килията и черният му раздвоен език затрепка във въздуха пред Пернел.
— Нямаш причина да се усмихваш, човече. Научих, че съпругът ти и Девата-воин са хванати в капан в Париж. Скоро и те ще бъдат заловени и този път доктор Дий ще се погрижи никога повече да не избягат. Както разбирам, Древните най-после са дали разрешение на доктора да убие легендарния Алхимик.
Госпожа Фламел усети как стомахът й се сви. В продължение на поколения Тъмните древни се стремяха да заловят Никола и нея живи. Ако можеше да вярва на сфинкса и те бяха готови да убият Никола, значи всичко се бе променило.
— Той ще се измъкне — каза тя убедено.
— Не и този път. — Лъвската опашка на сфинкса заплющя развълнувано наляво-надясно, вдигайки облачета прах. — Париж е в ръцете на италианеца Макиавели, а скоро към него ще се присъедини и английският Магьосник. Алхимика не може да се изплъзне и на двама им.
— Ами децата? — попита Пернел, присвила заканително очи. Ако нещо се бе случило с Никола или децата…
Перата на сфинкса се наежиха, изпускайки кисела миризма на плесен.
— Дий смята, че човешките деца са могъщи, че може би наистина са близнаците от пророчеството и легендата. Също така вярва, че могат да бъдат убедени да служат на нас, вместо да се водят по брътвежите на един луд стар книжар. — Сфинксът си пое дълбок, треперлив дъх. — Но ако не направят онова, което им се каже, те също ще загинат.
— Ами аз?
Хубавата уста на сфинкса се отвори, разкривайки паст, пълна с хищни, остри като игли, зъби. Дългият му черен език заигра бясно във въздуха.
— Ти си моя, Вълшебнице — изсъска той. — Древните те дадоха на мен като дар за хилядолетната ми служба. Когато съпругът ти бъде заловен и убит, ще ми позволят да изям спомените ти. Ах, какъв пир ще бъде това! Смятам да се насладя и на най-дребната хапка. Когато свърша с теб, няма да си спомняш нищо, дори и собственото си име. — Сфинксът се разсмя, съскащо и подигравателно, и звукът заехтя, отразявайки се от голите каменни стени.
И тогава вратата на една килия се затръшна.
Внезапният звук стресна сфинкса и го накара да млъкне. Малката му глава се завъртя, а езикът му трепкаше, вкусвайки въздуха.
Още една врата се тресна.
А после още една.
И още една.
Сфинксът се завъртя толкова бързо, че под ноктите му от пода изскочиха искри.
— Кой е там? — Стържещият му глас отекна във влажните камъни.
Внезапно всички врати на килиите в горната галерия започнаха бързо да се отварят и затварят, трещейки оглушително. Грохотът отекна дълбоко в недрата на затвора и от тавана се посипа прах.
Ръмжейки и съскайки, сфинксът се втурна да търси източника на шума.
Пернел с ледена усмивка качи отново крака върху нара и се отпусна по гръб, положила глава върху сплетените си пръсти. Остров Алкатраз принадлежеше на Хуан Мануел де Аяла и той, изглежда, обявяваше присъствието си. Тя чуваше дрънчене на врати на килии, удари по дърво и тропане по стени и разбра в какво се е превърнал Де Аяла: в полтъргайст.
23
Има се предвид, че в периода 1969–1971 г. остров Алкатраз е бил окупиран от група индианци, борещи се за правата си. След деветнайсет месеца на преговори, индианците са отстранени със сила от американското правителство. — Б.пр.